Джил Хатауей - Чужди очи

Когато вдигам глава, виждам, че Амбър върви към мен. Косата й виси на дълги, чорлави кичури и е явно, че е плакала. След като я видях сгърчена на пода в тоалетната в погребалния дом, а после и да се натиска със Скоч Бекър — най-върховното падение, — мога единствено да я съжалявам.

Тя спира пред шкафчето си и завърта дръжката. Но когато се опитва да отвори вратичката, тя си остава заключена. Опитва отново. И отново. Но шкафчето упорито не се отваря. Амбър надава вик и започва да думка по металната врата, но накрая отпуска безсилно ръце.

— Амбър?

Тя извръща тъжното си лице към мен.

— Добре ли си? Имаш ли нужда от помощ?

Тя се изсмива горчиво.

— Имам нужда от много неща. Например да върнеш времето назад. Ще ми направиш голяма услуга. Няма да се държа като пълна идиотка. И няма да изпратя снимката на всички. Нито пък ще се сбия с най-добрата си приятелка. — Тя тръсва глава.

— Имах предвид помощ с шкафчето. — Избутвам я леко и тупвам вратичката точно където трябва. Тя мигом се отваря.

— Благодаря — измърморва Амбър и изважда раницата си. Мята я на рамо и затръшва вратата. — Ще се видим по-късно вероятно.

Гледам я как се отдалечава по коридора и изчезва зад ъгъла.

Може би греша за Амбър. Може би зад студената злобна външност всъщност е доста уязвима. Поне е наясно, че е сгрешила, което не е малко. Решавам, когато Мати се успокои, да вметна някоя добра дума за Амбър. Биха могли да си помогнат една на друга да преживеят смъртта на Софи.

Въоръжена с учебника по английски и упражненията, тръгвам към учителската стая. В стаята за наказаните Мати седи с гръб към вратата, скрила глава в ръцете си. В първия момент решавам, че плаче, но когато я побутвам, тя вдига глава и очите й са ясни.

Подреждам листовете и учебника на чина пред нея.

— Благодаря — казва тя.

— Няма защо — отвръщам. — И ти би направила същото. — Но тайно се чудя дали е така.

Когато се наканвам да си вървя, Мати ме хваща за ръката.

— Наистина — подхваща тя. — Наистина оценявам, че си до мен в този момент. Знам, че невинаги сме се разбирали…

— Не се тревожи. Нали затова съм ти сестра — напълно съм искрена, но когато се обръщам, за да си вървя, неволно се питам аз на кого мога да разчитам.

След часовете се налага да си пробивам път през тълпата, за да стигна до шкафчето си. Всички говорят само за сбиването. Жалко, че не си нося слушалки, за да се изолирам от клюките по адрес на сестра ми и Амбър.

Ролинс изниква до мен, докато се опитвам да натикам една оранжева тетрадка в бедната ми чанта, която и без това вече се пука по шевовете. Обляга се на шкафчето до моето.

— Здрасти. Чух за сестра ти. Гадна работа.

Хвърлям му леден поглед. Дразня му се, задето така ми обърна гръб тази сутрин, а сега се прави на ни лук ял, ни лук мирисал.

— А, значи сега сме приятели, така ли? Защото тази сутрин не бях съвсем сигурна…

— Какви ги дрънкаш? — Ролинс се опитва да си придаде невинен вид. Направо побеснявам.

Имам чувството, че всички емоции от последните няколко дни — ужас и гняв, и безсилие — се трупат в мен, набират сила и търсят отдушник.

Обръщам се с лице към него.

— Дай да преговорим! В петък вечерта си тръгваш демонстративно от къщи без никаква причина. Когато най-добрата приятелка на сестра ми умира, не ти хрумва да се обадиш. Нито поне да пуснеш есемес. Нищичко. А сега започна да ме избягваш по коридорите. Нали те видях тази сутрин. Щом видя, че съм със Зейн, веднага се врътна и си тръгна. Нека ти обясня нещо, Ролинс. В момента имам нужда от приятел. Схващаш ли?

В стегнатата му челюст затреперва някакво мускулче. Без да каже и дума, той се завърта на сто и осемдесет градуса и си тръгва, като не спира да стиска и отпуска юмруци.

— Какво става?

Зейн изниква сякаш от нищото и се обляга на отворената вратичка на шкафчето ми. Усмивката му е широка цял километър — така ярка и топла, че сякаш слънцето грее право в лицето ми.

— Нищо — измърморвам. — Просто денят е отвратителен!

— Хмм — проточва той с пръст на брадичката си, уж мисли дълбоко. — На мен само едно нещо ми помага, когато имам кофти ден. Понички с желе.

— Какво? — Каменното ми изражение се пропуква в усмивка.

— Понички с желе. Оргазъм за небцето. Ела, ще идем да купим. Знам къде продават най-вкусните.

Затръшвам вратичката и се оставям да ме поведе по коридора към паркинга.

Един час и 89,467 калории по-късно спираме на алеята пред къщи. Все още облизвам черешовата сладост от пръстите си и въздишам под тежестта на буцата захар в корема ми. В колата е приятно топло и ухае на сладко.