Джил Хатауей - Чужди очи

Обръщам се и тръгвам бавно по стълбите, а сърцето ми така тежи, че едва пристъпвам.

Вечерята се точи безкрайно неловко.

Мати седи, върти лъжица в ръце и избягва да поглежда баща ни. Той пълни купичките ни с димящо чили и мълчаливо ги поставя пред всяка от нас. По този начин се извинява, задето не е бил до Мати след смъртта на най-добрата й приятелка, а и задето разчита на мен да върша всичко. Чудя се дали не се опитва да компенсира и за нещо друго, може би, че не е съвсем искрен с нас. Че крие връзката си с онази жена.

Той се пресяга през масата, взима няколко солети, за да ги натроши в чилито си, и пита небрежно — като че ли твърде небрежно:

— Какво се случи с Амбър днес, Мати?

Мати се взира съсредоточено в лъжицата си.

— Наговори ми едни глупости за Софи.

— Какви глупости? — Баща ми хапва и дъвчи ритмично, без да откъсва поглед от лицето на Мати.

След дълга пауза, Мати отговаря:

— Че била бременна от Скоч Бекър.

Баща ми преглъща и се намръщва.

— А това защо те разстройва?

Мати почуква с лъжицата по масата.

— Защото твърди, че затова се е самоубила, а аз съм сигурна, че не е така.

— Затова ли я удари?

Мати изпуска вилицата на масата.

— Не съм я удряла! Тя ме удари. Аз само й казах, че е гаднярка. И беше излишно да ме наказват.

Баща ми запазва хладнокръвие.

— Е, господин Наст не може да остави учениците да се бият по коридорите. Все пак трябва да ръководи училището. Длъжен е да поставя някакви граници, въпреки че…

— Въпреки че какво? — казва Мати и най-после го поглежда в очите, предизвикателно.

— Въпреки че страдаш.

Мати издишва рязко.

— Нищо не разбираш. — После вдига недокоснатото чили и тръгва към кухнята. Чувам как чинията силно удря в мивката. Баща ми трепва.

— Ще си лягам — обявява Мати, когато се връща в трапезарията. Чуваме я как тропа по стълбите и затръшва вратата на стаята си.

Баща ми въздъхва и скрива лице в шепи.

Отчаяно ми се иска да последвам примера на Мати и да се измъкна от тази потискаща семейна вечеря, но ми се струва жестоко да оставя баща си сам. Когато вдига глава, виждам, че в очите му блестят сълзи.

— Не мога да се справя сам — казва той, по-скоро на тавана, отколкото на мен. Не съм сигурна как да реагирам. Не съм сигурна дали изобщо трябва да реагирам. — О, господи. Да можеше майка ти да е тук! — продължава след малко. — Просто… не знам как да постъпя. Не мога да се справя.

Копнежът му по майка ми ме стряска. В този момент почти ми се иска действително да се вижда с някого. Има нужда от още някого в живота си, освен мен и Мати — някого, с когото да може да говори.

Пресягам се и хващам ръката му.

— Добре се справяш, татко. Мати просто е разстроена. Ще се оправи. — Искрено се надявам да не се окаже, че лъжа.

Той поглежда сплетените ни ръце и една сълза се процежда и се търкулва по бузата му. Стисва ръката ми и се опитва да се усмихне.

— Понякога така ми напомняш на майка си, Вий. И тя винаги знаеше какво да каже. Умееше да надникне в теб и да разбере точно какво чувстваш. И ти си същата.

Става ми неловко. Обикновено имам чувството, че знам твърде много за другите — тайните им ме разяждат.

— Вий. Би ли ми направила една услуга? Иди при сестра си. Има нужда от помощ. Вероятно разбираш какво преживява далеч по-добре, отколкото аз. И ще знаеш точно какво да кажеш.

Успявам да докарам половинчата усмивка.

— Разбира се, татко.

Телефонът му иззвънява. Той го вади от джоба си, поглежда екрана и натиска копчето.

— Ало? — Пред очите ми сълзите му изсъхват и изражението му става делово. — Няма проблем. Ще дойда до половин час.

После затваря и ме поглежда.

— Съжалявам, Вий. Трябва да вървя.

— Знам — отговарям. — Върви.

Заварвам Мати да лежи на леглото и да прелиства албум със снимки от по-щастливи времена. На една от страниците майка ми ме люлее на люлка, а сестра ми се вижда на заден план, седнала в розова количка. Протяга ръце напред, иска и тя да се включи. На другата страница майка ми и баща ми готвят заедно. Аз танцувам между тях, опитвам нещо от дървената лъжица и правя гримаса. Мати стои на високото си столче, а на подносчето пред нея е изсипана купчинка зърнена закуска.

Сядам на леглото до нея, но тя така и не вдига глава. Заговаря, но по-скоро на хората от снимките.

— Какво помниш от нея? — Проследява с пръст усмихнатите устни на майка ни.

— От мама ли?

Мати кима.

— Имам чувството, че съм забравила всичко важно.