Джил Хатауей - Чужди очи

Или по-скоро, Ролинс беше с нея.

Премествам телефона на другото си ухо.

— Господин Голдън чул изстрела и открил тялото й на футболното игрище — това не е ли учителят ти по психология? Явно още е бил в училището, готвел си е уроците за следващия ден. Един бог знае какво е правел толкова късно. Кой учител стои до десет часа? Според полицията… май пак става дума за самоубийство.

Готова съм да се обзаложа, че не е самоубийство. Както и смъртта на Софи не е самоубийство.

— Вий, добре ли си? — Иска да се увери, че ще се съвзема, че ще съм във форма да се погрижа за Мати. Нима имам избор? Налага се да съм добре. Трябва да я предпазя.

Две мажоретки вече са мъртви. Може тя да е следващата.

— До довечера ще се прибера, чуваш ли? Тук имаме тежка ситуация. Искам да стоиш с Мати, докато не се прибера. Днес няма да имате часове. Полицията е отцепила района.

Веднага си представям сцената — жълтата лента опасва футболното игрище и трепти на вятъра. И очертаното с тебешир, там, където са намерили тялото. Дали тебеширът оставя следа върху тревата?

Баща ми прекъсва мислите ми.

— Става ли? Вий? Ще се справиш ли?

Кимвам, но той няма как да ме види.

— Да, добре съм, татко. А да й кажа ли?

Чувам как въздъхва дълбоко.

— Май най-добре е да й кажеш. Ще се оправите ли? — В гласа му се прокрадва чувство на вина. Поредното нещастие вкъщи без неговата подкрепа.

— Не се тревожи — казвам и пак се сещам за онази песничка. Be Happy. — Ще се погрижа за всичко.

Стоя в кухнята, бъркам смес за палачинки и размишлявам как да кажа на Мати. Май няма подходящ начин. Добре че не съм лекар. На баща ми вероятно непрекъснато му се налага да търси подходящи думи, за да съобщи лоши новини. Интересно, защо тогава никак не го бива. Може би по-добре да помисля какво би казала мама, ако беше на мое място.

Изливам малки кръгчета от сместа в нагорещения тиган, после грабвам шепа шоколадови мидички и ги пускам една по една върху палачинките. На вратата се почуква и аз подскачам стреснато. Надничам през прозореца и виждам Ролинс на верандата. За миг замръзвам, после клякам, за да не ме види. Не го правя съзнателно, действам по инстинкт. Колкото и да се опитвам, не мога да намеря обяснение как така Амбър е загинала точно след срещата с Ролинс.

Той почуква отново. Стисвам очи.

„Махай се!“

След около пет минути се надигам от пода и надниквам през прозореца. Верандата е пуста. Ролинс си е тръгнал. Въздъхвам от облекчение.

Прехвърлям палачинките в чиния. После дълго време стоя пред хладилника и гледам снимката на мама от колежа — загоряла, слаба и усмихната, с руса коса и бял потник. Под нея е залепена снимката на сестра ми при завършването на осми клас. С баща ми сме застанали от двете й страни и сме й направили ушички с пръсти. На всеки друг хладилник тези снимки биха изглеждали като пано от щастливи спомени, но на нашия са единствено ироничен намек за онова, което някога е съществувало, което можеше да съществува и сега. Щастливо семейство.

Дръпвам вратата на хладилника и взимам сиропа, за да залея палачинките на сестра ми, точно както ги обича.

Бутам вратата на Мати с крак и внасям подноса с палачинките и чиния портокалови резенчета. Внезапно осъзнавам колко е глупаво — нима порция палачинки би могла да смекчи удара, че още една от приятелките й е мъртва? Държа се досущ като баща ми. Правя няколко крачки назад, слагам подноса на пода в коридора и влизам отново. Ще действам по моя начин.

Тя сумти насън, а миглите й хвърлят гъсти сенки върху бузите й. Завладява ме странно желание — да пропълзя в леглото до нея, да я прегърна, да усещам как тялото й се надига с всяко поемане на дъх. Вместо това дърпам завесите, за да пусна слънцето с надеждата да озари мрака, който ще настъпи с думите ми.

— Мати! — Сядам до нея и я разтърсвам леко. — Мати, събуди се!

Тя отваря едно око и ме поглежда. После рязко се изправя и отмята розовите завивки.

— Колко е часът? О, боже, ще закъснея за тренировка. Какво — на палачинки ли мирише? Неделя ли е? — Тя се взира объркано в мен.

— Мати, трябва да ти кажа нещо.

Тя замръзва, а на лицето й се изписва мрачно предчувствие. Мускулите й се напрягат, сякаш се готви за удара.

— Днес няма да ходим на училище. Амбър е мъртва. — Без никакво увъртане, само грозните, сурови думи. Дръпнала съм рязко лепенката и чакам да изпищи.

Раменете й висват, после очите й се изпразват. Буквално виждам как казаното си проправя път през отделните мускулни групи, които една по една отказват. Първо лицето й. После ръцете. После тялото. Тя се смъква в леглото без никакво изражение.