Джил Хатауей - Чужди очи

— Добре ли сте? — Глупав въпрос. Даже леко се изчервява.

Разпитът на господин Голдън продължава да тече някъде в съзнанието ми. Трябва да се измъкна, да ида някъде и да подредя мислите си.

— Излизам — обявявам и грабвам якето си от закачалката.

— Къде отиваш? — пита рязко баща ми и ме хваща за китката паникьосан. Знам, че го е страх да остане сам с Мати и болката й, но имам нужда да се откъсна за малко. Издърпвам ръката си.

— Навън. Ще се върна след няколко часа.

И с тези думи се шмугвам през вратата.

Крача бързо, за да се стопля. Температурата като че ли пада по малко с всеки изминал ден. Не след дълго мъртвите листа ще бъдат покрити със сняг. Девствен, бял сняг. Тази мисъл леко ме разведрява.

В главата си превъртам сцената в участъка. Явно полицай Тийън смята, че Голдън някак е замесен в смъртта на момичетата. Като че ли намекваше, че учителят е имал неуместни отношения със Софи или с Амбър, а може би и с двете. Ако преди две седмици някой ме бе попитал дали Голдън е способен на такова нещо, щях да съм категорична, че е невъзможно. Беше готин учител. Всички го харесваха. Но явно външния вид заблуждава.

Завивам в следващата улица, „Арбър“. В дъното й се издига светлосиня къща с дървена ограда. Доскоро в предния й двор стърчеше разкривена табела с надпис: ПРОДАВА СЕ. Ето за тази къща ми говореше Зейн. Тук живее.

Без да се замислям, изкачвам стълбите към верандата и леко почуквам по вратата с кокалчетата на ръката си. Минават няколко секунди и отвътре се чуват гласове. Чувам някого да трополи по стълбите.

Зейн отваря рязко вратата и ме поглежда смаяно.

— Вий. Какво правиш тук? Наред ли е всичко?

— Да. Не. Просто… имам нужда от поничка с желе.

Веждите му се смръщват.

— Свършиха. Съжалявам. — Сериозното му изражение ме кара да се усмихна, въпреки всичко.

— О, не. Говоря метафорично, нали разбираш? Искам да поговоря с някого.

— А — възкликва той. — Метафорични понички мога да предложа. Искаш ли да седнем? — Той посочва два люлеещи се стола. Отпускам се в единия и оглеждам улицата. Кварталът, в който съм живяла цял живот, изглежда някак различен от този ъгъл.

— Какво става?

В гърлото ми се надига ридание. Запушвам уста с длани, смутена от звука. Та аз го познавам само от няколко дни. И все повече го харесвам. Нима искам да се разрева като бебе пред него?

Зейн сяда на стола до мен и лекичко дръпва едната ми ръка. Хваща я в своята, едновременно мека и корава. Прокарва пръст напред-назад между палеца и показалеца ми. Потръпвам.

— Загина още някой — казвам. — Пак приятелка на сестра ми.

Той се привежда към мен смутен. Разказвам му за обаждането на баща ми и как цял ден съм бдяла над Мати.

И че съм уплашена. Ужасно уплашена.

Уплашена, че сестра ми няма да се измъкне жива.

През цялото време той не спира да гали ръката ми и това докосване ми дава сили да продължа. Когато приключвам, и двамата мълчим. От другата страна на улицата някакво момиче с лилава пелерина гони малко джавкащо куче. Какво не бих дала да съм на нейно място.

Мушвам се под мишницата му. Оставям тялото си да се разтопи в неговото и усещам как ме притиска към себе си.

— Зейн?

— Да?

— По-рано спомена, че си имал сестра. Какво се случи?

Той си поема рязко въздух, после бавно издиша.

— Умря в болницата малко след като се роди. Не знам какво точно й е имало. Майка ми не обича да говори за това.

Очите му помътняват, докато говори. Замислям се за болката, която е преживял — самоубийството на баща му, смъртта на сестра му. Чудя се дали някои от нас просто не са обречени да преживеят всякакви трагедии. В този смисъл си приличаме.

— Сигурно ти е било много тежко.

— Както казах, не я помня много. Но се тревожа за майка ми. Откакто се върнахме тук, миналото не спира да я преследва. Върви като в мъгла. Опитвам се да я разсея, да я накарам да излиза, да върши разни неща, да се среща с хора. Но тя не иска. Някак се е… вманиачила.

Тревогата за майка му ме трогва. Прегръщам го силно. Той опира нос във вдлъбнатината на врата ми, после докосва с устни същото място.

А после ме целува и имам чувството, че лъжите и смъртта, и злото, което ме заобикаля, бавно се стопяват и пак съм като нова.

Преди да тръгна за училище, надниквам да проверя Мати. Не помръдва. Спи лишения от сънища сън, подарен от приспивателните, което е добре. Кой знае какво щеше да сънува без него. Умиращи мажоретки, разкъсани тела. По-добре съзнанието й да е празно. За момент се спирам, чудя се дали няма да е по-добре да остана да я наглеждам, но решавам, че с баща ми ще е в безопасност.