Джил Хатауей - Чужди очи

Представям си сестра си — у дома, в леглото, потънала в амбиенова кома. Безпомощна. Ако не направя нещо, за да разбера кой е убиецът, нищо чудно тя да е следващата.

Взимам решение. Навеждам се, вдигам ръкавицата и я натиквам в джоба си. Обзема ме паника, че Скоч ще се усети, че я е изпуснал, и ще се върне, така че давам заден ход към салона.

Всички стаи са тъмни и празни, с изключение на една — кабинета на господин Голдън. Преди малко не бях забелязала, че лампата свети, но сега виждам, че вътре има някого. Приближавам се предпазливо и заставам до вратата, надзъртам лекичко. Директорът Наст стои с гръб към мен, а господин Голдън седи на бюрото си и се взира в сплетените си пръсти. Отстъпвам назад, за да не ме види, ако вдигне глава.

Господин Нает проговаря първи, звучи смутен:

— Джо, вярно ли е, че си знаел, че Софи Джейкъбс е бременна?

Пауза.

— Да. Дойде да поговори с мен в петък.

Нает се прокашля.

— А можеш ли да ми кажеш кой е бащата?

— Съжалявам, Стив, но не смятам, че е редно да споделям такава информация. Момичето е мъртво. Не е ли редно да уважим тайната й?

— Работата е там, че родителите започват да се оплакват. Слуховете ги плашат и не се чувстват спокойни да преподаваш на децата им. Всякаква информация, която можеш да ми дадеш на този етап, ще ми помогне да изчистя името ти. В противен случай ще се наложи да те помоля да си вземеш отпуск, докато нещата отшумят.

Нова пауза.

— Джо, опитвам се да ти помогна.

Господин Голдън не казва нищо.

Господин Наст издава някакъв ядосан звук и излиза от стаята. Когато минава покрай мен, бързам да се обърна към първото попаднало ми шкафче и да сложа ръка на дръжката. Той ми хвърля гневен поглед и се насочва към физкултурния салон. Когато се скрива от погледа ми, отново надничам в кабинета на господин Голдън. Той не е помръднал. Стои и се взира в ръцете си.

Новата ми дейна личност ми прошепва да се опитам да изкопча някаква информация. Дори той да е убиецът, не може да ми направи нищо насред училището. Може би дори ще мога да задигна някаква вещ, която по-късно да ми помогне да разбера какво прави.

— Господин Голдън? — Прекрачвам прага. Той вдига глава, като че ли объркан от звука на собственото си име. — Здравейте… ъм, имам някои въпроси относно заданието. Можете ли да ми отделите една минутка?

Той ме зяпва, сякаш съм извънземно.

— Господин Голдън? Добре ли сте?

Той въздъхва дълбоко.

— Не мога да повярвам, че това е моят живот — като че ли говори по-скоро на себе си, отколкото на мен. Отива до високия шкаф, измъква една кутия и се връща при бюрото си. Започва да мята каквото му попадне вътре — полупразно пликче с дражета против кашлица, кукла с лика на Хоумър Симпсън, няколко броя на списание „Нюзуик“.

— Хората говорят. Смятат, че имам нещо общо със смъртните случаи. — Говори бавно и монотонно, без никаква интонация. Не звучи нито сърдит, нито разстроен. Просто вцепенен.

— Защо ще решат такова нещо? — питам предпазливо.

— Защото човек винаги търси на кого да хвърли вината — отвръща горчиво той. — Софи се обърна към мен за помощ. Ходим в една и съща църква, познавам родителите й. И когато забременя, дойде при мен за съвет. Предполагам, че някой ни е видял заедно и е останал с грешно впечатление.

Замислям се над думите му. Нормално ли е учител да разкарва ученичка в колата си, дори да е приятел на семейството? Дори и да ходят в една и съща църква? Все пак ми се струва подозрително.

— А сега, когато и Амбър загина, започнаха да съчиняват всякакви истории. Казвам ти, хората си умират да повярват в най-лошото. — Той измърморва нещо за лов на вещици, а после отново се захваща да си прибира нещата.

— И какво ще правите? — питам и оглеждам кабинета му за нещо, което би се побрало в джоба ми.

— Какво мога да направя? Отивам си вкъщи.

От коридора се чуват гласове. Явно събранието е свършило.

— Май по-добре да си вървя — казвам.

— Май ще е най-добре — отвръща господин Голдън и застава с гръб към бюрото си.

В този момент го виждам — най-отгоре, точно пред очите ми. През цялото време е бил там. Защо не съм го забелязала по-рано?

Настолният календар.

Изглежда толкова безобиден — най-обикновен настолен календар, какъвто можеш да си купиш от всяка книжарница. Бели страници, месецът и датата са изписани в плътен, черен шрифт. Досущ като страничката, залепена на входната ни врата в деня, в който загина Софи.

Имам чувството, че не мога да дишам. Сърцето ми думка под ризата. Някак успявам да се обърна, възможно най-естествено, и да тръгна към вратата. Поглеждам назад само веднъж, за да се уверя, че господин Голдън продължава да събира нещата си, после пъргаво протягам ръка и грабвам миниатюрна фигурка от библиотеката до вратата.