Джил Хатауей - Чужди очи

Когато клепачите ми натежават като олово, решавам, че е време. Хващам ръкавицата на Скоч с голите си пръсти. Потърквам леко материята, макар да настръхвам при допира с грубата тъкан.

И чакам.

Но нищо не се случва.

Продължавам да чакам.

Нищичко.

„Май няма да е толкова лесно, колкото си мислех“, казвам си и плясвам ръкавицата върху бедрото си. Възможно е Скоч да не е оставил емоционален отпечатък. Така де, няма вид на особено чувствителен.

Какво ще правя, ако не се получи? Представям си, как се вмъквам в къщата на Скоч през нощта и грабвам нещо, за което със сигурност му пука. Футболна топка или списание с голи момичета. Но само си фантазирам. Тъпо ще е да се промъкна в къщата на потенциален убиец. Значи, тая работа с ръкавицата задължително трябва да се получи.

Телефонът ми иззвънява. Пак Ролинс. Звъни цял следобед. Не вдигам, така че всеки път се включва гласовата поща. В началото ми оставяше съобщения да му се обадя. Сега просто затваря, като вижда, че не вдигам.

Не че не искам да говоря с него. Напротив. Искам да ми обясни какво е правил с Амбър на футболното игрище само минути преди смъртта й. Проблемът е, че не мога да го попитам. Няма как да обясня откъде знам. А докато не разбера със сигурност кой е убил Софи, не мога да рискувам да го допусна близо до себе си — и, което е по-важно, до Мати.

Телефонът млъква.

Чудесно.

Съсредоточавам се отново върху задачата си. Потърквам ръкавицата в бузата си и вдъхвам аромата на Скоч. На пот и портокалов шампоан. На онази отдавнашна нощ. Стомахът ми се преобръща.

Секундите отминават. Доспива ми се неудържимо.

Стаята притъмнява и загубвам контакт с настоящето.

И се плъзвам.

Озовавам се в тъмна стая, осветена единствено от телевизора, който предава футболен мач. Цялата стена е облицована в ламперия, имитираща дърво. На стените висят няколко плаката в рамки — на футболисти, които не разпознавам. Лежа в кожен фотьойл и държа кутийка с нещо студено в ръка. Скоч надига кутийката и отпива. Очаквам нещо сладко и горчивият вкус, който изпълва устата ми, ме сварва неподготвена.

Бира.

От къде на къде Скоч пие бира у дома си посред бял ден?

Той отваря уста и някакъв дълбок глас — далеч по-дълбок от този на Скоч — подвиква:

— Триша? Триш! Нали ти казах да ми направиш сандвич, дявол да го вземе.

В полезрението ми изниква дребна жена, понесла нова бира в една ръка и чиния в другата.

— Извинявай, Ханк. Прибирах прането.

Ханк.

А не Скоч.

Плъзнала съм се в баща му.

По дяволите!

Събуждам се в леглото си, а под главата ми има възглавница.

Някой почуква на вратата ми и отваря, без да изчака да отговоря.

— Вий? — Баща ми наднича вътре. — Донесе ли учебниците на Мати?

— Ъм, да — казвам и се изправям в леглото. Посочвам купчинката учебници върху люлеещия се стол на мама. По всичките има следи от червената боя, макар да се опитах да ги почистя. — Само дето ги оставих в коридора, докато ида до тоалетната, и тъкмо в тоя момент мина разсилният с една кутия боя. И се спъна…

Поглеждам го, за да преценя дали ми вярва. Но той пристъпва в стаята с разсеяно изражение. Май изобщо не ме чува.

— А това събрание, на което ходи — беше ли ти полезно? Обясниха ви за предупредителните сигнали, нали? — Баща ми прокарва ръка през косата си.

— Аха — казвам, макар да бях изпуснала по-голямата част.

Той сяда тежко на леглото ми.

— А при Софи или Амбър имаше ли такива сигнали?

Въпросът му ме сварва неподготвена. Опитвам се да си припомня сигналите. Още в прогимназията ни бяха говорили за тях в час по психология. Спомням си единствено склонността да раздаваш лични вещи. И потръпвам, когато се сещам за гривната, която Софи ми даде да предам на Мати. Но онова беше подарък… И следователно, не се броеше, нали така?

— Не знам. Не бяхме толкова близки.

— Мисля да се обадя на доктор Моран. Мати трябва да поговори с някого. Някой, който разбира от такива неща.

При името на някогашната ми психиатърка ме обзема раздразнение. Същата онази студена, лишена от съчувствие жена, при която баща ми ме прати, когато реши, че го лъжа за припадъците. Същата, която ме обвини, че си измислям, за да привличам внимание. Знам, че на Мати вероятно й трябва помощ от специалист, но мисълта да я пратим при онова бездушно същество ми е крайно неприятна.

— Както кажеш — измърморвам, но баща ми вече е станал и излиза от стаята.

Ще ми се поне веднъж да му мине през ум, че Мати всъщност има нужда от него.