Джил Хатауей - Чужди очи

Значи е лъгал.

Той отваря чекмеджето и пъха ръката си вътре, сякаш търси нещо. Накрая измъква кафеникава папка. Върху корицата пише „Алисън“ с разхвърляния му почерк. Отваря я и отвътре се показва дебел сноп документи. Най-отгоре лежи снимка на страшно хубава жена с бяло руса коса.

Неочаквано осъзнавам, че съм виждала тази жена. На гробището, докато бях в тялото на Скоч. Стоеше пред един от надгробните камъни. Онзи, с надписа АЛИСЪН МОРОУ. Опитвам се да сглобя картината, но не схващам коя е тази жена. И коя, по дяволите, е Алисън?

Ръцете на баща ми се разтреперват, когато пъха папката обратно в чекмеджето, но снимката на белокосата жена така и не прибира. Известно време се взира в нея, после я смачква в юмрук. Хвърля я в кошчето под бюрото си.

— Остави ме на мира — прошепва.

После заключва отново чекмеджето и прибира ключето в скривалището, зад снимката на майка ми.

Усещам, как бавно напускам тялото му и се завръщам в моето.

Изчаквам половин час, след като баща ми се прибира в стаята си, после тихо отварям вратата. Стаята на баща ми е притихнала в дъното на коридора, през процепа под вратата не се вижда светлината. Моля се да е заспал. Слизам на пръсти по стълбите и босите ми крака замръзват от допира на студеното дърво.

Кабинетът му тъне в тъмнина, осветен единствено от луната, която наднича през прозореца. Ужасно място, като се замисля. Когато майка ми беше жива, украсяваше всяка стая според собствения си вкус, слагаше картини, дамаски на цветя и красиви огледала. Но баща ми не й даваше да пипа нищичко в тази стая. Даже не пуска Ванеса да чисти. Стъклата на прозореца са помътнели. Стаята е пълна с неговите вещи, с прашните му тайни.

Бързо прекосявам стаята и грабвам снимката на майка ми. Махам задната част на рамката и намирам ключето точно както го е оставил, така блестящо, че сякаш ме предизвиква да го използвам.

Известно време го гледам втренчено. Къде ли ще ме отведе? Не зная. И не съм сигурна, че съм готова да разбера, но пък едва ли някога ще бъда готова, затова внимателно отлепвам скоча и стисвам ключето. Толкова е лекичък, а как тежи в дланта ми!

Смъквам се на колене и вдигам ключа срещу ключалката. За кратък миг се разколебавам. Та това е баща ми, човекът, който ни прави палачинки с шоколадови парченца всяка неделя сутрин. Вероятно си има причина да държи тези неща под ключ.

Нали така?

Очите ми неволно се стрелват към кошчето и се опитвам да накарам снимката на белокосата жена да изчезне със силата на волята си. Може би съм си въобразила. И всичко е плод на фантазията ми. Но снимката все така продължава да лежи в кошчето.

Писна ми от тайни.

Готова съм за истината.

Пъхам ключа в ключалката и го завъртам, докато не чувам, как някакъв механизъм в дълбините на бюрото не се задвижва с леко изщракване. Слагам ключа върху бюрото и отварям чекмеджето. Кафявата папка лежи върху купчина стари медицински списания. Грабвам я и започвам да прехвърлям документите. Нечие медицинско досие.

Изваждам един лист и зачитам.

Име: Алисън Анет Мороу

Алисън. Името от надгробния камък. Момиченцето, което бе живяло само два дни. Защо ли баща ми пази досието й?

Продължавам да чета. Има цял куп термини, които не разбирам. Родила се преждевременно, с аноректална малформация 14 14 Вродена аномалия на правото черво и ануса, която е следствие от нарушено ембрионално развитие. — Б.ред. , която налагала спешна операция. Прелиствам страницата. Цифри. Медицински жаргон.

Стигам до последната страница в папката.

Дата на смъртта: 19 октомври 1998 г.

19 октомври. Алисън Анет Мороу е умряла по време на операция преди малко повече от четиринайсет години, под скалпела на баща ми. А той продължава да пази досието й, за да не забрави. Започва да ми се гади.

Защо точно тя?

Знам, че е имал и други неуспешни операции.

Защо така се бе вкопчил точно в този провал?

С разтреперани ръце връщам папката върху списанията. Заключвам чекмеджето и връщам ключето в скривалището му.

А после дълго, дълго не мога да заспя.

Днес е рожденият ден на Мати, а аз не съм й купила нищо.

Сещам се едва когато виждам специалния глинен съд върху кухненската маса — онзи, който баща ми ползва на рождени дни или други специални поводи. Яйца, бекон, сирене и картофи. И масло. Много, много масло. Обикновено си умирам за такива работи, но сега в главата ми се въртят други неща, други думички: аноректална малформация. Снощи рових из интернет, но медицинските обяснения не ми бяха от особена полза. Искам да знам какво точно се бе случило на 19 октомври 1998 и защо баща ми отказва да го забрави след толкова време? Какво толкова специално има в тази Алисън? И каква е връзката му с белокосата жена от гробището? Има ли изобщо някаква връзка? Или просто полудявам?