Джил Хатауей - Чужди очи

— Малкото ми момиченце.

— Да. Да, мамо — не мога да спра да повтарям тези две срички. — Мамо.

Започва да вали и всяка капка, която се плъзва по бузите на майка ми, изтрива по малко от образа й. Целува ме за последен път, после дъждът се усилва и я отнася. Дъждът отнася всичко.

Събуждам се разплакана в стаята на Мати. Колко е несправедливо сънят да ти върне изгубената майка и в мига, в който отвориш очи, да я загубиш отново. Възглавницата ми е мокра.

Будилникът сочи малко след десет. Трябва да стана, да се захвана с нещо, което да ме държи будна. Смъквам се от леглото и излизам на пръсти в коридора, като оставям вратата леко открехната.

Влизам в стаята си, щраквам лампата и светлината ме заслепява. Някакво лице привлича вниманието ми в ъгъла на стаята, но когато се вглеждам, виждам, че това е ангелът от тениската на Smashing Pumpkins. Закачила съм я на облегалката на люлеещия се стол и съм я забравила. Нещо в очите на ангела, в изражението му, ми напомня за мама.

Пристъпвам към нея, пъхам ръце в ръкавите и я навличам. Неочаквано мека е, но милувката на плата не може да замести майчината прегръдка от съня ми.

Глътвам няколко таблетки кофеин и дръпвам учебника по астрономия от нощното шкафче. Отварям на произволна страница и се зачитам в теорията за големия взрив. Но само след няколко реда думите започват да се кривят и да бягат.

Завива ми се свят. Зад очите ми се надига тъпа болка.

Всеки момент ще припадна.

И тогава осъзнавам, че съм облечена в тениската, която Ролинс ми подари.

Около мен изниква трева — но не съм на поляна, а на игрище, виждам бялата маркировка, която описва периметъра. Виждам и тъмния, но добре познат силует на училището. Зад него звездите пеят в черното небе.

Ролинс прекосява игрището и се насочва към една от вратите. Чувствам се особено. Движенията на тялото му и отпуснатата му походка са ми толкова познати, но не и от този ъгъл. Интересно, как за цяла година нито веднъж не съм се плъзвала в него. По-рано мислех, че се дължи на сдържаните му чувства. Никога не оставя емоционален отпечатък върху каквото и да било.

Освен върху тениската, която ми подари. Колко странно!

Когато приближава вратата, различавам силует — някой го чака, момиче. Неочаквано ме пробожда ревност. Не знаех, че излиза с някого. Толкова ли сме се отдалечили, че да не ми каже?

Косата на момичето блести на смътната светлина от една далечна улична лампа. Познавам само едно момиче с такъв оттенък на шоколадовокафяво. Това е Амбър. Амбър Прескот.

Сега вече съм напълно объркана. Вярно че Амбър никога не е крила, че харесва Ролинс, но досега не й е обръщал внимание. Какво става тук?

Когато приближава на около пет метра от нея, го чувам да казва:

— Благодаря ти, че дойде.

Амбър се усмихва и бръква в черно-бялата си чанта марка „Прада“, метната през рамото й. Вади смачкан пакет, но в тъмнината не успявам да различа какво е.

— Радвам се, че се обади. Чувствах се малко самотна.

Ролинс отваря уста да отговори, но съзнанието ми го напуска, преди да чуя какво казва. Стреснато се изправям и едва си поемам въздух. Смъквам тениската и я хвърлям на пода.

Телефонът ме събужда призори. Изправям се в леглото и го търся опипом. Явно все пак съм заспала по някое време, въпреки пълната шепа кофеинови таблетки, които изгълтах след срещата на Ролинс и Амбър.

Така звъни, когато се обажда баща ми, с онази мелодия, която ме накара да си инсталирам миналата година, когато се бях побъркала покрай изпитите — Don’t Worry, By Happy. Кълна се, че е по-дразнеща и от будилника ми.

— Татко? Пет и половина е.

— Вий, трябва да ти кажа нещо.

Веднага ми става ясно, че се е случило нещо ужасно. С тези думи започваш, когато трябва да съобщиш нещо лошо. Когато искаш да кажеш на детето си, че Дядо Коледа не съществува. Или че кола е прегазила котето му.

Или нещо далеч по-страшно.

Изправям се рязко и притискам телефона в ухото си.

— Какво има?

— Родителите на Амбър звъняха. Снощи не се е прибрала. Чудеха се дали не е с Мати. — Това не е всичко. Усещам по гласа му, че има още нещо.

— И?

— Миличка, Амбър е мъртва. — Думите му са така категорични, казаното — така необратимо, че оставам без дъх.

Няколко секунди не успявам да продумам, опитвам се да си припомня кога за последен път видях Амбър. Пред кабинета на директора. Тогава за последен път я видях със собствените си очи.

Но бях с нея докъм десет вечерта.