Джонатан Келерман - Били Стрейт

Петра хвърли още един поглед към снимката и й я върна. Всичко съвпадаше, нямаше начин да не е вярно, а и хронологически събитията се подреждаха. Уилям Брадли Адъмсън. Уилям Брадли Стрейт.

— Какво искате да направя за вас, госпожо Адъмсън?

— Детектив, знам, че нямам право на… може би няма законови права, но от морална гледна точка… това дете. То може да е моят внук. Няма друго разумно обяснение. Сигурна съм, че можем да го докажем чрез генетични изследвания. Но не сега, не и след всичко това, което е преживял. Искам да му… помогна. — Изведнъж сведе поглед към скута си. — Вече не разполагам със средства, както преди. Съпругът ми имаше… неприятности, преди да почине.

Петра се усети, че кима съчувствено.

— Истината е — каза Кора Адъмсън, като все още избягваше погледа й, — че от няколко години живея от спестяванията си, но знам как да разпределям бюджета си и в никакъв случай не съм бедна. Като научих за Били — за този Били — плановете ми веднага се избистриха. Живея в абсурдно голяма къща, която от известно време обмислям да продам. Досега ми липсваше мотив — и воля — да променя живота си. Сега вече всичко е ясно. Къщата няма ипотеки. Като я продам, дори и след данъчните удръжки ще имам достатъчно, за да живеем с внук ми съвсем прилично.

В тона на жената се прокрадваше умолителна нотка. Вижте я само, издокарана в „Шанел“, седи и се моли на Петра за родителските права. Какво да кажеш на това?

Кора Адъмсън вдигна глава.

— Сигурно всичко е било за добро. Много привилегии също могат да създадат проблеми.

Няма как да знам, искаше да й отвърне Петра, но вместо това само кимна.

— Обожавам децата, детектив Конър. Преди да се омъжа, преподавах в училище. Винаги съм искала много деца, но Били се роди трудно и лекарите ми забраниха. След загубата на Били, Бил и родителите ми, най-тъжният миг в живота ми беше, като научих, че няма да мога да имам повече деца. — Слабата бледа ръка се вкопчи в ръкава й. — Искам да ви убедя, че искрено вярвам, че имам какво да предложа на това дете. Няма извинение за липсата на… Детектив Конър, бихте ли се заели да ми помогнете?

Жената впи поглед в очите на Петра. Беше отчаяна и изпълнена с очакване.

Делауер пристигаше тази вечер в града. Защо не беше тук в този момент?

— Моля ви — каза Кора Адъмсън.

— Да го обсъдим — отвърна й Петра.

Вчера д-р Делауер ми каза за мама. Стомахът ми пламна и исках да изтръгна системите и да го фрасна през лицето.

Той седеше там и изглеждаше тъжен. Какво право пък имаше той да изглежда тъжен?

Претърколих се и го загърбих. Изключено беше да го оставя да ме види как плача, но в мига, в който излезе от стаята, заплаках и продължих да плача през целия ден и цялата нощ. Освен когато някой влезеше в стаята ми и аз се правех на заспал.

Понякога, когато си мислеха, че спя, санитарите и сестрите ме обсъждаха.

Горкото дете.

Толкова е преживяло.

Кораво хлапе.

Не съм корав. Тук съм, защото какъв друг избор имам?

Като мисля за мама, ми се иска да съм мъртъв, но тогава си казвам: какво би помогнало това? Вероятно няма Бог, значи така или иначе повече няма да я видя.

През цялата първа нощ забивах нокти в дланите си, докато не потече кръв. Малко допълнителна физическа болка беше съвсем на място.

Дойде новият ден и аз все още не мога да повярвам, все ми се струва, че ще се появи на вратата. Ще й кажа, че съжалявам, задето избягах, ще й се извиня, ще се прегърнем — но тогава се сещам. Нея вече я няма. Това е. Никога вече няма да я видя. Никога! Толкова ми е тежко!

Плача дълго, после заспивам, събуждам се и пак плача.

Не съм плакал от час. Може би сълзите ми свършиха. Хей, докторе, сложи малко сълзи в системите.

Изплювам се на пода. Само ако можех да изхвърля от мозъка си всичко, както санитарите изхвърлят нечистотиите от подлогата ми! Да метна лошите мисли на боклука!

Когато оставам сам, мисля за нея. Нищо, че ме боли. Искам да ме боли.

Свикнал съм със самотата, тя никога не ми идва в повече. Понякога не мога да понасям шума и съчувствието на всички тези лекари, сестри и стажанти. Иска ми се да ги фрасна по веднъж.

Не и Сам. Той идва всяка сутрин, носи ми бонбони и списания, потупва ме по ръката и ми казва, че двамата си приличаме като две капки вода, защото сме твърди и оцеляваме. Че няма да позволи на никого да ме нарани, да не се тревожа, защото той имал връзки. Повтаря едно и също и понякога приказките му ме унасят. Мъча се да не заспивам, не искам да се почувства зле заради мен. Той единствен остана с мен, когато всички останали се бяха разбягали. Веднъж дойде с г-жа Клайнмън, но тя ме подразни, галеше ме по бузите, носеше ми храна, която не обичам, и се опитваше да ми я натъпче в устата. Държах се любезно с нея, но Сам може би разбра, защото повече не я доведе.