Джонатан Келерман - Били Стрейт

Кора Адъмсън бе скрила лицето си зад кърпичката.

— Може би сега бих направила някои неща по друг начин — каза тя, — но не… откъде бих могла да знам?

— Какво да знаете, госпожо Адъмсън?

— Простете ми, не искам да правя сцени, нека събера мислите си… Били — моят Били — беше единственото ни дете. Беше много умен, сам се научи да чете на четири години. Завърши право преди тринайсет години и веднага започна да практикува като юрист в Профсъюза на селскостопанските работници. Покойният ми съпруг бе убеден, че това увлечение ще премине, че е вид протест, предизвикателство към света на капитала. Но аз знаех по-добре — Били от малък беше внимателен и фин. От дете не искаше да наранява никого, дори отказваше да лови риба. Бил старши обичаше риболова, но Били отказваше да ходи с него. Деня, в който направих тази снимка, двамата с Бил се бяха скарали за това. Баща му настояваше да го научи веднъж завинаги да мята въдицата. Били плачеше и не искаше да се качи в лодката, не искаше да убива нито едно живо същество. Най-накрая Бил му каза, че няма да стане никакъв мъж, затова да си остане зад полата на майка си. Той точно така и направи. Но беше разстроен, защото обичаше баща си. Снимах го, за да го развеселя.

Петра се взря в снимката. Същите очи, същата коса. Същата трапчинка на брадичката. Господи, дори и изражението беше същото!

— На дванайсет стана вегетарианец — каза Кора Адъмсън. — Бил пак реши, че това е временно, но Били повече не се докосна до месо и риба… мисълта ми се губи, докъде бях стигнала, да — селскостопанските работници. Били би могъл да си намери работа във всяка компания в страната, но избра да пътува из щата с работниците, да следи за нарушения и да живее техния живот. Изглеждаше щастлив, после изведнъж се появи вкъщи и каза, че напуска и че си е намерил работа в кантората на един независим прокурор. Но и там не беше щастлив и скоро напусна. След това се пусна по течението, пътуваше из щата с една стара кола, пусна си коса, брада, вършеше правни услуги на различни безплатни клиники, не искаше да се установи. Разбирах, че нещо го гризе, но той не искаше да ми каже какво. Не се задържаше вкъщи, за да разговаряме. Баща му беше толкова гневен… той постоянно пътуваше, без да ми остави телефон или адрес. Знаех, че е объркан, но отказваше да промени положението си.

Тя се изправи на стола и замачка кърпичката си.

— После, през един уикенд, той се появи в къщата ни в Ероухед. Имахме гости, бизнеспартньори на баща му, и Бил се засрами от начина, по който изглеждаше синът му. Били не се впечатли, искаше да говори с мен. Дойде в стаята ми късно вечерта, донесе една свещ и я запали. Каза, че е дошло време да се изповяда. И ми разказа, че имал връзка с едно момиче в Делано, тя пътувала там, където има работа, била млада, непълнолетна. И забременяла. Или поне така казвала. Били не бил виждал детето, защото се уплашил, когато тя му казала, още повече че беше юрист. Заради възрастта й излизаше, че е прелъстил непълнолетна. Освен това се притеснил, че някой опонент може да научи и да го използва срещу профсъюза. Вместо да поеме отговорността си, той дал на момичето всичките си пари и напуснал града. Тогава постъпил в кантората на независимия прокурор. Но мисълта за нея не го оставяла на мира и започнал да обикаля Калифорния с надеждата да я открие. Каза, че името й било Шарла и че не била много изтънчена, но имала добро сърце. Така и не успял да я намери. Каза ми: „Да погледнем истината в очите, мамо. Ако го исках достатъчно силно, щях да я намеря, нали? Не съм убеден, че го желая. Татко е прав, аз съм страхлив и безгръбначен и за нищо не ме бива“. Казах, че споделянето му с мен говори за изключителен кураж, че все още има възможност да оправи нещата. Обещах да направя всичко, което е по силите ми, за да му помогна да намери момичето и да осигури финансово детето. Ако такова съществува, тогава бях скептично настроена и мислех, че момичето просто е закъсало за пари. Това го вбеси. Започна да блъска по леглото и да крещи, че съм като всички останали, че и за мен всичко било само пари, пари, пари. След това духна свещта и изскочи от стаята. Никога не го бях виждала такъв и бях поразена. Реших да го оставя да се поохлади. На другата сутрин намериха трупа му да плува по езерото Ароухед. Казаха, че било нещастен случай. След това изобщо не потърсих момичето. Не бях сигурна, че историята е вярна. От време на време наистина се чудех… и тогава видях снимката във вестника. И веднага разбрах. А сега вие го намерихте, детектив Конър.