Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

Винаги съм мразил партита и при нормални обстоятелства не бих отишъл на онова, което се състоя в събота.

Но животът ми бе напълно объркан. Бях отстъпил от собствените си принципи. И всичко се бе превърнало в кошмар.

В четвъртък сутринта бях добрият доктор, загрижен за пациентите си и решен да не позволи на личните си проблеми да пречат на работата му.

Наблюдавах момчето.

Още не бе стигнало до момента, в който да започне да чупи главите на куклите. Гледах как взима детските колички и ги засилва една срещу друга. Това неминуемо завършваше със сблъсък.

„Ка!“

Звънът, който се получаваше при удара на метал с метал, заглушаваше звука издаван от видеокамерата. Момчето захвърляше количките настрана, сякаш изгаряха пръстите му. Една от тях отскочи и се преобърна като пленена костенурка. Той я побутна, сетне ме погледна, все едно чакаше позволение.

Кимнах и той грабна количките. Прехвърляше ги в ръцете си, разглеждаше лъскавите шасита, въртеше колелата и имитираше звукът на работещ мотор.

„Бум-бум. Ка!“

Беше около двегодишен, едър и здрав за възрастта си, с добра координация, която предсказваше спортни постижения. Руси коси, груби черти на лицето, очи с цвят на сухо грозде, които ми напомняха за снежен човек, кехлибарени лунички, пръснати по носа и едрите му бузи.

Беше дете, с каквото всеки американски баща с буйна кръв би се гордял.

Кръвта на неговия баща бе оставила ръждиво петно върху мантинелата на магистралата във Вентура.

„Бум ка!“

След шест сеанса тези звуци бяха едва ли не говор. Чудех се и се опитвах да открия признаци на тъпоумие в очите му.

Вторият сблъсък бе ненадеен и по-силен. Вниманието на детето бе насочено изцяло към играта му. Скоро щеше да се заеме с куклите.

Майката хвърли поглед от мястото в ъгъла, където бе седнала. През последните десет минути четеше една и съща страница от някакъв блудкав роман, озаглавен „Пожелай си успех!“. Преструваше се, че е спокойна, но жестовете й издаваха напрежение. Седеше изправена и скована на стола, почесваше се по главата, опъваше дългата си тъмна коса, сякаш бе прежда, и я навиваше около пръстите си. Постоянно потропваше с крак в ритъм четири четвърти, от който нежният й гладък прасец потръпваше.

При третия сблъсък тя трепна. Свали книгата и се взря в мен, като премигваше бързо. Малко не й достигаше, за да бъде красива. Погледът, който ми отправи бе от онези, които момичетата усвояват в гимназията, а след това бързо забравят. Усмихнах се. Тя сведе глава и продължи да чете.

„Ка!“ Момчето изсумтя, взе по една кола във всяка ръка, удари ги една в друга като чинели и ги запрати на пода. Върху килима те се преобърнаха всяка в различна посока, а детето задъхано затопурка след тях.

„Ка!“ Вдигаше ги и ги мяташе отново с все сила.

„Бум! Ка!“

След като повтори всичко това още няколко пъти в познатия ред, внезапно захвърли колите настрана и започна да изучава внимателно стаята като стрелкаше жадни погледи. Опитваше се да намери куклите, въпреки че винаги ги оставях на едно и също място.

Чудех се дали има проблеми с паметта или просто отказваше да си спомни. С пациент на такава възраст можех само да гадая.

Точно това бях казал на Мал Уърти, когато ми бе описал случая и бе помолил за консултация.

— Д-а-а! — Той намери куклите. Трима мъже, жена и малко момченце. Малки, направени от мека пластмаса и боядисани в розово, с лъскави и простодушия лица, анатомични тела и подвижни крайници. До тях имаше две коли — по-големи от предишните — червена и синя. На задната седалка на синята бе поставено миниатюрно кошче за бебе.

Изправих се, нагласих видеокамерата върху масата и седнах на пода до него.

Той взе синята кола и разположи куклите в позната последователност: зад волана седи мъж, на седалката до него — друг, жената — зад шофьора, а детето в кошчето. Червената кола остана празна. Една от мъжките кукли продължи да лежи върху масата.

Той запляска с ръце и почеса нослето си. Държеше синята кола с протегнати ръце, но погледът му бе отместен встрани.

Потупах го по рамото: „Всичко е наред, Дерън“.

Той пое дъх, изпусна го шумно, взе червената кола и разположи двата автомобила на земята, на около шейсет сантиметра един срещу друг. Отново въздъхна, наду бузки и издаде писък, после удари колите една в друга с пълна сила.