Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

Но това преди много време. Хората се променят. Бог ми е свидетел, че това напълно се отнасяше за нея.

Вдигнах чаша към устните си, наблюдавах я как дърпа меката част на ухото си — някои неща си бяха останали постарому. Наведох се повече, блъснах се в хълбока на една дама и бях изгледан строго. Измърморих някакво извинение и се дръпнах. Тълпата пияници бе непробиваема. Проправях си път, като търсех местенце за наблюдаване — достатъчно близко, но безопасно и извън техния взор. Казвах си, че това е само любопитство.

Изведнъж тя обърна глава и ме видя. Поруменя, когато ме позна и устните й се разтвориха. Впихме се един в друг. Сякаш танцувахме.

Танц на терасата. Усамотено гнезденце. Безтегловно, безформено…

Усетих, че съм замаян, сблъсках се с още някого. Пак извинения.

Шарън продължаваше да гледа право в мен. Канадската ливада съзерцаваше в обратна посока, сякаш медитираше.

Оттеглих се по-нататък, тълпата ме погълна и аз се върнах до масата като едва си поемах дъх, стискайки толкова силно чашата, та пръстите ме заболяха.

Бях изминал само няколко метра, когато чух някой да ме вика. Не знаех какво да мисля и не забавих крачка.

После гласът стана по-висок и ясен.

— Алекс!

Погледнах през рамо. Морскосиня рокля. Водовъртеж от черна коса. Дълги бели крака, които тичат.

Тя ме настигна, гърдите й се вълнуваха, върху горната й устна имаше перлички пот.

— Алекс! Това наистина си ти. Не мога да повярвам!

— Здравей, Шарън. Как беше? Д-р Уити. Как си?

— Просто добре.

Тя докосна ушенцето си, тръсна глава.

— Не, ти си човек, пред когото не трябва да се преструвам. Не, не бях добре, съвсем не.

Лекотата, с която тя се плъзна към близостта, заличаването без никакво усилие на всичко, което бе станало между нас, възбуди защитните ми сили.

Тя пристъпи по-близо. Помирисах парфюма й — прясно окосена трева и пролетни цветя.

— Съжалявам да го чуя — казах.

— О, Алекс.

Постави два пръста върху китката ми. Остави ги там.

Почувствах топлината й, бях шокиран от прилив на енергия под кръста. Изведнъж бях твърд като камък. И бесен от този факт. Но жив, за пръв път от много време.

— Толкова се радвам да те срещна, Алекс.

Този глас, сладък и нежен. Среднощните очи проблясваха.

— И аз се радвам да те видя.

Стана интимно и емоционално и нямаше нищо общо с безразличието, което целях. Пръстите й изгаряха дупка в китката ми. Освободих се и поставих ръце в джобовете си.

Дори и да бе почувствала, че я отблъсквам, с нищо не го показа. Просто остави ръката си да падне отстрани и продължи да се смее.

— Алекс, толкова е странно, че се срещнахме по този начин — направо невероятно. Мислех да ти се обадя.

— За какво?

Триъгълно връхче на език се показа между устните й и облиза потта, която бях пожелал.

— За някои неща, до които… се бях добрала. Сега не е моментът, но ако можеш да отделиш малко време да поговорим, ще ти бъда много признателна.

— По какви въпроси бихме могли да говорим след всичките тези години?

Усмивката й бе четвърт луна от бяла светлина. Твърде внезапна. Твърде широка.

— Надявах се, че ти няма да се сърдиш след всичките тези години.

— Не се сърдя, Шарън. Просто съм озадачен.

Тя пак задърпа възглавничката на ухото си. Пръстите й полетяха напред и докоснаха бузата ми преди да се отпуснат.

— Ти си добро момче, Делауер. Винаги си бил такъв. Всичко хубаво.

Обърна се, за да си тръгне. Хванах я за ръката и тя спря.

— Шарън, съжалявам, че не ти е потръгнало.

Засмя се и започна да хапе устни.

— Не, наистина не ми върви. Но това не е твой проблем.

Дори и като го изрече, тя дойде по-близко и продължи да се приближава. Дадох си сметка, че я дърпам към мен, но със съвсем лек натиск. Тя се остави да бъде замаяна.

В този миг знаех, че тя ще направи всичко, което поисках. Пасивността й докосна странна струна в душата ми. Съжаление. Благодарност. И най-накрая радостта да бъда необходим.

Тежестта между краката ми ставаше все по-неудържима. Пуснах ръката й.

Лицата ни бяха на сантиметри едно от друго. Езикът ми се втурна към зъбите като змия в кафез.

Чужд човек изрече с моя глас: „Ако това означава толкова много за теб, можем да се срещнем и да поговорим“.

— За мен означава твърде много — отвърна тя.

Решихме да обядваме заедно в понеделник.

В мига, когато тя изчезна зад вратата, вече знаех, че съм направил грешка. Но не бях сигурен, че съжалявам.

Когато се прибрах вкъщи, попитах телефонистката дали Робин не ме е търсила. Нещо, което наистина щеше да ме накара да съжалявам.