Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— Таблото ви е чисто, д-р Делауер — отговори тя.

Стори ми се, че долових съжаление в гласа й. Казах си, че страдам от параноя.

Същата нощ си легнах с глава пълна с еротични мечти. По някое време в ранните утринни часове получих полюция. Събудих се лепкав и разнебитен, без да си давам сметка, че щях да отменя срещата си с Шарън.

Обадих й се по телефона следобед. Отговори телефонният секретар: „Здравейте, тук е д-р Ренсъм. Не съм вкъщи, но съм много заинтересована да получа съобщението ви“.

Дори и на запис звукът от нейния глас ме изпълни със спомени… усещането на нейните пръсти върху бузата ми.

Просто веднъж завинаги трябваше да се отърва от нея. Реших да го сторя сега. Изчаках да чуя извънредния номер за спешни случаи, който терапевтът съобщава в края на записа. Но тя не спомена за такъв.

„Б-и-и-п.“

„Шарън, Алекс е. Не мога да дойда в понеделник. Всичко хубаво.“

Кратко и сладко.

Доктор Сърцераздирател.

Понеделник е. Преборих се със сутрешния вестник, като се надявах, че продажността и ниският морал на международната политика ще насочат проблемите ми в тривиалната посока. Оказа се ефективно, но само докато изчетох вестника. След което това старо, празно чувство ме обзе отново.

Вечер. Нов тираж. Сляп продавач го предлага на тротоара на „Уилшър“. Спрях, купих вестник, платих с банкнота от един долар, но не изчаках за рестото.

Обратно вкъщи. Проверих — никакви съобщения за стария Алекс.

Съблякох се по бельо и взех „Таймс“ и чаша нескафе в леглото.

Беден откъм новини ден. Повечето вечерни статии преразказваха сутрешното издание. Забих се в дребните измами и кражби. Усетих, че погледът ми се премрежва. Чудесно.

Точно тогава една история на двайсета страница прогони съня от мен.

Дори не бе история. Само кратко съобщение на няколко колонки до голямата статия за социалната структура на южноамериканските мравки.

Но заглавието хвана погледа ми.

Мора Бенън

(Лос Анджелис) Според полицейски източник смъртта на местна психоложка, намерена тази сутрин в дома й в Холивуд Хилс, вероятно е резултат от раната, получена при огнестрелен изстрел, произведен от самата нея. Тялото на Шарън Ренсъм (34 г.) бе открито тази сутрин в спалнята на дома й в Никълс Кениън. Очевидно е починала в неделя през нощта.

Ренсъм живееше сама в къща на „Джалмиа Драйв“, която й служеше и за кабинет. Родена в Ню Йорк, тя е получила образованието си в Лос Анджелис, получила е докторската си титла през 1981 година. Не са открити роднини досега.

Неделя през нощта. Само няколко часа след като й се обадих.

Нещо студено от типа на помия се надигна в гърдите ми и започна да клокочи в гърлото ми. Насилих се отново да прочета статията. И още веднъж.

Само няколко колонки от по един сантиметър. Антрефиле… Замислих се за черна коса, сини очи, синя рокля, перли. Онова забележително лице, толкова живо, така горещо.

„Не, ти си човек, пред когото не трябва да се преструвам. Не, не ми провървя, никак.“

Вик за помощ? Проявената интимност ме бе ядосала. Бе ли ми попречила да видя истината?

Тя не изглеждаше чак толкова разтревожена.

И защо аз? Какво бе забелязала в този бърз поглед през раменете на непознати хора, за да я накара да повярва, че аз именно бях човекът, към когото трябва да се обърне?

Голяма грешка… старият Алекс вглъбен в собствените си нужди, нежни бели бедра и изящна гръд.

„Не, не бях добре. Съвсем не.“

„Съжалявам да го чуя.“

Раздаване на съчувствие от машината автомат.

Бях я въвлякъл в собствения си водовъртеж, без да ми пука. Наслаждавах се на усещането за власт, докато тя се носеше към мен, пасивна.

„Ако това означава толкова много за теб, можем да се срещнем и поговорим… и после върви на майната си.“

„Това значи твърде много за мен.“

Отделих страницата от вестника, смачках я и я хвърлих в другия край на стаята.

Затворих очи и се опитах да дам воля на сълзите си. За нея, за мен, за Робин. За разделените семейства, за света, който се разпада. Момченца, които гледат как убиват бащите им. За всеки един от този свят, който го заслужава.

Сълзите не дойдоха.

Чакам сигнала.

Дърпам спусъка.

За да припечеля допълнително, започнах да участвам във вечерни концерти, като свирех на китара в оркестър за танцова музика. Работата бе непостоянна, заплащането нередовно, но можех да се възползвам от храната на бара между две изпълнения. Университетското психо отделение знаеше, че нейните видни студенти са на разположение за преподаване на хонорар. Управата на отделението ме бе пренебрегвала, докато един ноемврийски следобед секретарката ме откри в болницата.