Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

Двамата с иконома крачехме мълчаливо, като подритвахме камъчета чакъл. Слънцето жарко напичаше и го усещах като топящо се вряло масло. В сянката на най-високия фонтан се бе настанила група неуморни, облечени в униформа музиканти. Броят им беше като на цяла филхармония. Диригентът им, млад и дългокос азиатец, вдигна палката си, а изпълнителите засвириха Бах.

Звукът от цигулките се усилваше от звънтенето на стъкло и ниските басови разговори. Вляво от градините бе вътрешният двор, застлан с плочи и запълнен с кръгли бели маси, засенчени с жълти градински чадъри. В центъра на всяка маса имаше букет от тигров крем, алени ириси и бели карамфили. Тента на жълти и бели райета, достатъчно голяма, за да подслони цирк, засенчваше полиран в бяло бар, обслужван от дузина зализани с брилянтин бармани. На масите седяха около триста души и пиеха. Половината от тях се бяха накачулили около бара. Сервитьори обикаляха с подноси с питиета и сандвичи от пържени хлебчета.

— Да, сър. Мога ли да ви предложа питие, сър?

— Една сода, ако може.

— Извинете ме, сър. — Рамзи ускори крачка, мина пред мен, влезе зад бара и след миг се появи с ледена чаша и жълта ленена салфетка. Връчи ми ги, точно като стигнах до вътрешния двор. — Заповядайте, сър. Още веднъж моля за извинение за неприятностите.

— Няма проблем. Благодаря.

— Бихте ли искали нещо за ядене, сър?

— Точно сега, не.

Той се отдалечи с лек поклон. Останах сам и отпивах от содата, докато наблюдавах внимателно тълпата, за да открия някоя приятелска физиономия.

Познати звуци и интонации.

Глас от миналото.

Казах си, че сигурно си въобразявам. После отново чух гласа и затърсих из тълпата.

Видях я над няколко чифта рамене.

Трус от машината на времето. Опитах се да отместя поглед, не можах.

Шарън, изискана като винаги.

Знаех възрастта й, без да пресмятам. Тридесет и четири. Рожден ден през май. Петнайсети май — колко странно, че го помня все още…

Пристъпих по-близо, за да виждам по-добре: зрелост, но без да се променя красотата.

Лице като изваяно от камео.

Овал, изящни кости, добре очертана челюст. Косата тънка, чуплива, черна и блестяща като хайвер, сресана назад от високото, безупречно чело, посипана върху квадратните рамене. Млечнобяла кожа, недокосната от слънцето. Високи скули, нежно оформени, естествено румени като роза. Малки, прилепнали ушенца, с по една перличка на всяко. Черни вежди, оформящи красиви арки над раздалечените тъмносини очи. Нежен, прав нос, и прекрасно очертани ноздри.

Спомних си усещането при допир с нейната кожа… бледа като порцелан, но гореща, винаги гореща. Наклоних се, за да виждам по-добре.

Носеше морскосиня ленена рокля с дължина до коляно, къси ръкави, свободно падаща около тялото. Неуспешен камуфлаж: дрехата не успяваше да прикрие формите на тялото й. Пищни, нежни гърди, тънка талия, богато закръгляне на бедрото към дългите крака и прекрасно оформени глезени. Раменете й бяха плавни бели вретена. Не носеше нито пръстени, нито гривни, а само две малки перлени обички и нежната огърличка също от бисери, които се изкачваха по възвишенията на пазвата й. Сини пантофки със средно високи токчета прибавяха около два сантиметра към нейните сто седемдесет и пет. В едната си ръка държеше синя дамска чантичка. С другата я притискаше.

Нямаше венчална халка.

И какво тогава?

Робин бе до мен и можех само да хвърля бърз поглед.

Или поне така си казах.

Не можех да откъсна поглед от нея.

Тя пък не сваляше очи от един мъж — един от онези лебеди, достатъчно стар, за да й бъде баща. Огромно квадратно бронзово лице, набраздено от дълбоки белези. Тесни, белезникави очи, прическа — канадска ливада, коса с цвят на метални нишки. Добре сложен независимо от възрастта и перфектно преобразен с двуреден син блейзър и сиви памучни панталони.

Прекалено момчешки на вид — един от онези младеещи стари мъже, които населяват най-добрите клубове и курорти и са в състояния да легнат с по-млади жени, без дори да си навлекат присмеха на останалите.

Неин любовник?

Какво ми влиза в работата?

Продължих да наблюдавам. Онова, което привличаше вниманието й, сякаш не бяха любовни чувства. Двамата се бяха усамотили в един ъгъл и тя спореше с него, опитвайки се да го убеди в нещо. Едва движеше устни и се мъчеше да изглежда незаинтересована. Той просто стоеше и слушаше.

Шарън на парти. Нещо не се връзваше. Тя ненавиждаше купоните не по-малко от мен.