Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

Пътникът и жената излетяха и се приземиха върху килима. Детето се свлече тежко върху предпазните колани на кошчето, а главата му висеше надолу.

Вниманието му привлече шофьорът, който лежеше върху предната седалка. Погледът му се спря на заклещения във волана крак. Момчето започна да се бори да я освободи. Дърпаше, извиваше, сумтеше и пухтеше от безсилие, но накрая успя. Държеше куклата далеч от тялото си, изучаваше пластмасовото й лице. Сетне откъсна главата и я постави до куклата на детето.

Дочух възклицание от другия край на стаята и се обърнах. Денис Бъркхалтър се скри зад книгата си.

Реакцията й разсея момчето и то пусна обезглавеното тяло, взе женската кукла, притисна я в прегръдките си и отново я остави. След това се върна към мъжете — обезглавения шофьор и пътника от предната седалка. Вдигна ги високо и ги запокити към стената. Наблюдаваше как се удрят и падат.

Погледна към отпуснатото в кошчето дете и взе главата на шофьора, която беше до него. Търкулна я из дланта си и я изблъска встрани.

Пристъпи към мъжката кукла, която не бе докосвал — шофьорът на другата кола — направи още една крачка, замръзна на мястото си, сетне отстъпи назад.

В стаята бе абсолютно тихо, с изключение на звука от камерата. Детето стоеше като вкаменено в продължение на няколко секунди, след което започна да буйства — толкова яростно, че буквално наелектризира стаята. Кикотеше се нервно; започна да се клати напред-назад като пръскаше слюнка и фучеше. Стискаше ръцете си до болка и ги размахваше във въздуха. Затича се от единия до другия край на стаята, риташе етажерките с книги, столовете, бюрото, наплю перваза, издраска стените и остави мазни петна по тапетите. Смехът му премина в истерия, която отстъпи пред хрипкав лай, последван от порой сълзи. Хвърли се на земята. Мяташе се известно време, сетне се сви на кълбо и остана да лежи така, засмукал палеца си.

Майка му продължаваше да чете книгата си.

Отидох при него и го сгуших в прегръдките си.

Тялото му бе напрегнато и той дъвчеше палеца си усилено. Държах го в обятията си, повтарях му, че е добро момче и всичко е наред. Очите му изведнъж се отвориха, после отново се склопиха. Дъх на подсладено мляко, примесен с мириса на детска пот.

— Искаш ли да отидеш при мама?

Кимна вяло.

Тя все още не бе помръднала.

— Денис.

Никакъв отговор. Повторих името.

Тя прибра книжлето в чантичката си, прехвърли я през рамо, стана и пое детето.

Излязохме от библиотеката и тръгнахме към антрето. Когато стигнахме до входната врата, той вече спеше. Държах вратата отворена. Вътре нахлу хладен въздух. Топло лято, което обещаваше да стане горещо. От далечината долетя звук от косачка за трева.

— Искаш ли да ме попиташ нещо, Денис?

— Не.

— Как спа той тази седмица?

— Все така.

— Шест-седем кошмара?

— Там някъде. Не ги броих — трябва ли да продължавам да го правя?

— Ще помогне да разберем какво става.

Тя замълча.

— Наблюденията ми приключиха, Денис. Събрах достатъчно информация за господин Уърти. Но Дерън все още се бори — напълно нормално за преживяното от него.

Никакъв отговор.

— Той се пооправи, но все още не е в състояние да изиграе ролята на… другия шофьор, насъбрал е много страх и ярост. Това ще му помогне да го направи. Бих се радвал да го видя отново.

Тя погледна към тавана.

— Онези кукли.

— Знам. Трудно е за гледане.

Тя хапеше устни.

— Но помага на Дерън, Денис. Следващият път можем да опитаме нещо ново — ти да останеш навън. Той е готов за това.

— Много ми е далеч да идвам дотук.

— Трудно ти е с транспорта ли?

— Автобусните спирки.

— Колко време пътувате?

— Час и три четвърти.

От Тюджунга до Бевърли Глен. Четирийсет минути по магистралата. Ако можеш да си позволиш магистралните такси.

— Улиците ли са разбити?

— А-ха. А и по вашите пътища има доста завои.

— Знам. Понякога, когато…

Изведнъж тя започна да се отдръпва.

— Защо затруднявате хората, като живеете чак тук! Ако искате да им помагате, защо го правите така дяволски трудно!

Изчаках миг, преди да отговоря.

— Знам, че ви беше тежко, Денис. Ако предпочитате да се срещаме при г-н Уърти…

— О, забравете!

И тя изскочи навън.

Гледах я, докато пренасяше сина си през площадката, а после и по стълбите. Люшкаше се под тежестта му. Несръчността й ме караше да се втурна долу и да помогна. Вместо това продължих да стоя и да я наблюдавам как се бори. Накрая успя да се добере до взетата под наем кола. Едва успя да отвори задната врата. Наведе се ниско и вкара свитото телце на Дерън в кошчето. Тръшна вратата на колата, заобиколи от другата страна и с трясък отвори шофьорската врата.