Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

Представих си картинката след два дни: лъскави коли, слабички питиета, сковани шегички, носещи се над зелените като банкноти поляни.

Това не бе представата ми за удоволствие. Смачках поканата в боклука и забравих за Круз. Забравих за миналото.

Но не за дълго.

Холмби Хилс е най-скъпото жилищно пространство в Ел Ей — миниквартал на мегаохолство, сгушен между Бевърли Хилс и Бел Еър. Във финансово отношение бе на светлинни години от съседните квартали, но иначе само на километър в южна посока.

Според картата ми шосето „Ла Мар“ се намира в сърцето на окръга — лъкатушен кьорсокак, водещ до хълмовете, издигащи се над „Ел Ей Каунти Клъб“. На хвърлей място от величествената сграда на „Плейбой“, но не можех да си представя, че Хефнър е бил поканен в това свърталище.

В четири и петнайсет си навлякох летен костюм и се отправих пеша. По това време движението по булевард „Сънсет“ бе доста натоварено — сърфисти и обожатели на слънчевите бани се връщаха от плажа, зяпачи, стиснали здраво карти, се носеха в източна посока, за да откриват домовете на филмовите звезди. Само на сто и петдесет метра оттам в Холмби Хилс нещата коренно се променяха — всичко бе спокойно и пасторално.

Частните имения бяха необятни, къщите — скрити зад високи зидове и железни порти, а отзад бяха преградени с малки горички. Единствено някой едва показал се през гъстата зеленина фронтон или керемиден покрив в испански стил намекваше, че мястото е обитаемо. Това и глухото ръмжене на невидими кучета пазачи.

„Ла Мар“ се появи след един завой — тясна асфалтова алея, граничеща със сто и петдесет метрова евкалиптова стена. На мястото на обичайната улична табела стоеше мърлява дъска, забита на един от стволовете над рекламните емблеми на три застрахователни компании и червено-бялата значка на патрула от Бел Еър. Нескопосано прогорените върху табелата букви означаваха „Ла Мар. Частна собственост. Път без изход“. Доста лесно бе да се пропусне този надпис при скорост шейсет километра, макар че един „Ролс Ройс“ модел „Корниш“ профуча край мен и без колебание сви натам.

Последвах дима от изгорелите газове на „Ролс“-а. Само след още двайсет метра се издигаше порта от два еднакви камъка с предупреждението: „Частен път“. Пропускателният пункт бе вграден в каменен зид с височина два и половина метра, завършващ с позлатени орнаменти от ковано желязо. Железните пръти бяха извезани с редуващи се през пет метра секции от асми, английски бръшлян, нар, орлови нокти и глициния. Излишъкът от предпазни мерки трябваше да изглежда като нещо естествено.

Зад оградата имаше сиво-зелено платно — още евкалипти. След около триста метра зеленината ставаше по-рехава, пътят — по-тъмен и хладен. Камъните бяха обрасли с туфи мъх и лишеи. Въздухът миришеше на влага и мента. Птичка цвъртеше срамежливо, но после изведнъж прекъсна песента си.

Пътят се виеше, после стана прав и разкри крайната си точка: каменна арка с височината на кула, запечатана с порта от ковано желязо. Купища коли бяха паркирани и образуваха двойна редица от хром и лак.

Когато доближих, успях да видя, че разделението бе съвсем целенасочено: бляскави, луксозни лимузини от едната страна и скромни комбита и други плебейски коли от другата. Върхът на тази изложба на возила от сънищата бе „Мерцедес“ купе, един от онези съвременни шедьоври с форсиран двигател, предпазни брони и спойлери, позлатени лайстни и блестяща табелка, на която пишеше „РРК PHD“.

Лакеи с червени сака се щураха като подгонени бълхи около новопристигащите автомобили, затръшваха оставените отворени врати и пъхаха по джобовете си ключовете. Проправих си път към входната врата и открих, че е заключена. От едната й страна имаше домофон. До него бе кодовото табло с бутони, ключалка и телефон.

Един от червените жакети ме забеляза, протегна длан и каза: „Ключове“.

— Няма такива. Дойдох пеша.

Очите му се присвиха. В ръката му имаше огромен ключ, закачен с верижка на правоъгълна дървена табелка. На нея пишеше „Входна врата“.

— Ние извършваме паркирането — продължи да настоява той.

Бе мургав, слаб, с кръгло лице, рехава брадичка и говореше със средиземноморски акцент. Китката му се разлюля.

— Нямам кола — отвърнах. — Вървях пеша.

Лицето му остана непроницаемо. Наложи се с пръсти да му покажа ходене.

Той се обърна към друг прислужник — ниско момче с тъмна кожа и му прошепна нещо. И двамата се вторачиха в мен.