Джонатан Келерман: Импулсивно

Кат обичаше да нарушава правилата.

Не говорѝ с непознати.

С няколко такива разговаря тази вечер. С няколко танцува. Ако движенията на тези смотаняци изобщо могат да се нарекат танц. Незабравимият спомен беше смазан пръст благодарение на смотаняка с червената риза.

Не смесвай питиетата.

Как тогава да обясни студения чай „Лонг Айлънд“, който всъщност представлява смес от всичко възможно и е най-доброто отрязване изобщо?

Тази вечер изпи цели три. Без да броим шотовете текила, малиновата бира и тревата, която й даде момчето с ретро риза като на Чарли от „Двама мъже и половина“. Да не говорим за… вече не помнеше. Както и да е.

Не карай пила.

Да, суперидея. Какво трябваше да направи, да даде на някого от смотаняците да откара мустанга й у дома ли?

Идеята беше Риана да изпие само две питиета и да бъде шофьор, за да могат Кат и Бети да купонясват. Само че Бети и Риана се хванаха с две изрусени момчета с ризи „Бриони“ менте. Двама братя, някакъв бизнес със сърфове в Редондо.

„Сигурно ще отидем някъде с Шон и Мат, хи-хи-хи. Ако нямаш нищо против, Кат.“ Какво трябваше да каже? Останете с мене, аз съм пълна смотанячка.

Ето как към три-четири сутринта се озова да излиза залитаща от „Запали ме“, търсейки колата си.

Господи, каква тъмница, нямат ли някаква лампа или нещо?…

Направи три крачки, токчето й се закачи в асфалта и тя се спъна, като едва не си изкълчи глезена.

Изправи се, опитвайки се да запази равновесие.

Спасиха я бързите рефлекси, направо юначка. Както и онези уроци по танци, на които беше принудена да ходи. Не че някога щеше да го признае на майка си, за да подхранва глупостите й от сорта „Аз нали ти казах“.

Майка й и нейните правила. Не се носи бяло след Деня на труда. Как ли пък не, точно в Лос Анджелис.

Кат направи още две крачки и една от тънките презрамки на ламената й блузка се изхлузи от рамото й. Не я оправи, защото й хареса полъхът на нощния въздух по голата й кожа.

Почувства се леко секси, отметна коса, след това си спомни, че я подстрига и не беше останало кой знае колко за отмятане.

Погледът й се замъгли — колко ли „Лонг Айлънд“-а беше метнала? Май четири.

Пое си дълбок пречистващ дъх и усети, че главата й се прояснява. След това пак се замъгли. И отново се проясни. Все едно се отваряха и затваряха щори. Шантава работа, може би тревата беше калпава… Къде беше тоя мустанг… Тръгна по-бързо, спъна се отново, но рефлексите й не бяха достатъчно бързи и трябваше да се хване за нещо — за някаква кола… не нейната, някаква раздрънкана малка хонда или нещо подобно… къде беше проклетият мустанг?

На паркинга имаше само няколко коли и би трябвало да го намери лесно. Тъмнината обаче скапваше всичко… Нещастниците, които държаха „Запали ме“, се стискаха да сложат няколко лампи, все едно не печелеха достатъчно от блъсканицата вътре, като фейс контролът и кадифените въжета бяха само за парлама.

Евтини копелета. Като всички мъже.

Освен Ройъл. Направо не е за вярване на майка й да й излезе късметът. Кой да подозира, че старото момиче още става?

Кат се изсмя с глас, като си го представи. Нейната майка и нещо да става.

Едва ли, Ройъл ходеше до тоалетната през десет минути. Това не означаваше ли проблеми с простатата?

Тя тръгна през тъмния паркинг. Небето беше толкова черно, че не можеше да види дори телената ограда на паркинга, нито складовете и постройките, попилени в този скапан квартал.

На сайта на клуба пишеше, че се намира в Брентуд. По-скоро в косматата, воняща подмишница на Западен Лос Анджелис… А, ето го тъпия мустанг.

Тя забърза към колата, токчетата й тракаха по грапавия асфалт. Всяко тропване отекваше със спомена как майка й я водеше на танци, когато беше на седем години.

Когато стигна до колата, се разрови в чантата за ключовете. Намери ги и ги изпусна. Чу как издрънчаха, но беше прекалено тъмно, за да види къде. Наведе се твърде рязко, залитна, подпря се с една ръка и заопипва с другата. Нямаше ги.

Клекнала, усети някаква химическа миризма — бензин, все едно си зареждал колата и колкото и да си миеш ръцете след това, не можеш да се отървеш от миризмата.

Теч на гориво? Само това й липсваше.

Едва на десет хиляди километра, колата й създаваше само проблеми. Първо й се струваше готина, но след това реши, че не е чак толкова, и спря да плаща вноските. Хайде обратно в лизинговата къща. За пореден път.