Джонатан Келерман - Импулсивно

— В квартала — каза Майло.

— През три пресечки, на „Вила Ентрада“.

— Някаква особена причина да отидете дотам?

Хюбъл изглеждаше объркан.

— Познавате ли някой престъпник, който живее на „Вила Ентрада“ и би могъл да направи нещо такова? — попита Майло.

— А — каза Хюбъл — не, съвсем не. Просто карах нагоре-надолу, и аз не знам защо, тъй като не вярвах, че ще я намеря. Сигурно само за да правя нещо, нали разбирате? Опит да си върна контрола?

— Напълно, сър.

— Ако ме бяхте накарали да се обзаложа, щях да кажа, че е някъде в Източен Ел Ей или Уотс, или на път за Тихуана. Можете да си представите колко се изумих, като я видях паркирана край пътя, с ключове на таблото.

— Като стана дума за ключовете — рече Майло, — как така…

— Знам, знам, глупаво е — каза Хюбъл. — Основният ключ е в чекмеджето на бюрото ми, но кой да предположи, че ще намерят другия?

— Резервният комплект ли?

— Една от онези магнитни джаджи, държа го под калника, ако основният се загуби — изчерви се Хюбъл. — Май е тъпо, а?

— Кой знаеше, че е там?

— Там е работата — каза Хюбъл, — че никой. Толкова внимавам, че когато карам колата на автомивка, го махам. Явно не съм внимавал достатъчно. Може някой да е минавал и да ме е видял как го махам. Повярвайте ми, научих си урока.

— Всичко е добре, когато свършва добре — каза Майло.

— Абсолютно. Но кръвта е притеснителна, нали, лейтенант? Забелязах я чак като се прибрах. — Примигване. — Кръв е, нали?

— Възможно е, сър, но дори и да е така, няма следи от насилие.

— Какво искате да кажете?

— Няма много кръв, а при насилие обикновено остава така нареченият контактен разлив — разтичане, пръски или големи петна. Това прилича по-скоро на човек, който се е порязал и се е избърсал в кожата.

— Разбирам — каза Хюбъл. — Но все пак някой е кървил вътре и това не съм бил аз.

— Сигурен ли сте, сър?

— Сто процента. Първата ми работа като се прибрах, беше да си огледам краката — можеше да ме е ухапал комар и да не съм забелязал. Не че щеше да потече през панталона ми, бях с дебелите си джинси, със зимния „Дизел“, а те са много плътни — потупа се той по бедрото. — Огледах краката си отпред и отзад, даже ползвах огледало. Нищо.

— Доста усилия сте положили — каза Майло.

— Бях много стреснат, лейтенант. Първо колата ми изчезва от собствената ми алея, след това я намирам, а вътре има кръв! Предполагам, че след като направите ДНК анализ и установите, че не съвпада с нито един известен престъпник, ще се успокоя.

— Няма нужда от ДНК анализ, сър.

— Няма ли? — попита Хюбъл. — Чувал съм, че технологията е много напреднала от времето на процеса срещу О Джей Симпсън. С новите тестове резултатите излизат много бързо.

Майло погледна Шон.

— По-бързо, но все пак изисква време, сър — каза Шон. — А ДНК анализът е много скъп.

— Аха — рече Хюбъл. — Значи не ви е приоритет, момчета.

— Не че не ви влизаме в положението, сър…

— Такъв шок е — каза Майло. — Усещането, че са нарушили личното ви пространство.

— Познахте — каза Хюбъл. — Но най-важното е дали той не е на свобода и не замисля нещо друго?

Майло му изнесе лекцията си „Заблуди в криминалистиката“, която ставаше все по-актуална предвид измислиците, които даваха по телевизията всяка седмица.

Основните моменти бяха следните: магьосниците от криминалните лаборатории са много интересни, но дребните подробности от местопрестъплението имаха значение в по-малко от десет процента от случаите, чакащите за ДНК анализ в Министерството на правосъдието бяха толкова много, че то имаше договор с една лаборатория в Ню Джърси за допълнителната работа, а тя пък беше толкова претоварена, че само убийствата и жестоките сексуални престъпления заслужаваха да се анализират.

— Дори и при сериозно престъпление, господин Хюбъл, могат да минат месеци.

— Гледай ти. Как изобщо разкривате някакви престъпления, лейтенант?

Майло се усмихна:

— Мотаем се наоколо и понякога ни излиза късметът.

— Съжалявам, не исках да… само десет процента, така ли?

— Най-много.

— Добре, разбрах… Просто човек живее в определен квартал с надеждата, че може да е относително изолиран от… явно това също е измислица.

— Това наистина е спокоен квартал, сър. Един от най-спокойните в нашето управление.

Спестена беше малката мръсна тайна на Уестсайд — насилието в скъпите квартали е рядкост, но не и кражбите, включително на коли. Както беше казал един заловен крадец: „Там има разни готини неща“.