Джонатан Келерман - Импулсивно

Работа мечта, ако не мислеше за бизнесмена, абсолютно лишен от всякакъв слух и неспособен да изсвири и една нота.

Японските шарани в езерото ни бяха народили дузина рибки, обилните дъждове напоиха растенията в градината, а ние имахме най-прекрасното куче на света — френски булдог на една година на име Бланш, топло, меко, малко, светло създание, толкова лъчезарно, любвеобилно и весело, че смятах да даря хромозомите й за изследвания в областта на биологията на добрината.

Никой обаче не провеждаше такива изследвания. „Куче не ухапа човек“ не е никаква новина.

На деветия ден от завръщането на Майло на работа някой беше ухапан.

Случи се на една от онези улици, на които такива работи не се случват.

В шест часа и трийсет и две минути една тиха неделна утрин в квартал на Саут Уестууд, в който над малките, спретнати къщички се извисява кулата на мормонския храм на „Санта Моника булевард“, седемдесет и три годишната пенсионирана учителка Ела Манкузи отворила вратата на яркозеленото си бунгало, изминала три метра, за да вземе вестника си, и се изправила лице в лице с човек с нож.

Единственият свидетел — страдащ от безсъние копирайтър на име Едуард Москоу — пиел кафе и четял вестник в дневната си, две къщи по на юг. Случайно погледнал през прозореца, забелязал как някакъв човек удря Ела Манкузи и с ужас видял възрастната жена да рухва в локва кръв.

Когато Москоу стигнал до Ела, тя била мъртва, а убиецът й бягал от местопрестъплението.

Съдебният лекар преброил девет прободни рани, четири от които смъртоносни. От направения на място оглед на дълбочината и широчината на разрезите се предполагаше, че е използвано масивно, гладко едностранно острие като на някои ловджийски ножове.

Най-забележително беше описанието на убиеца, дадено от Москоу — висок, едър мъж с бяла коса, облечен в тъмни, размъкнати дрехи и син кариран каскет.

— Дядката беше с една от онези старчески шапки. Като вървеше към колата си, се движеше сковано, както ходят старите хора.

Колата била спряна до бордюра, шофьорската врата отворена, докато мъжът с каскета убивал жертвата си. След като свършил, избърсал острието в панталона си, качил се в колата и потеглил с умерена скорост.

Орловият поглед на Москоу разгледал и колата.

— Новият мерцедес S600, черен, блестящ и чист. Това е най-голямата им лимузина, ако не броим майбаха. Сигурен съм, защото съм маниак на тема коли. Тази струва майка си и баща си. Видях само част от номера.

Една буква, три цифри. Майло пусна колата за издирване, преди да огледа местопрестъплението. Когато ми се обади, вече имаше резултат.

— Открадната от паркинга на фирмата за коли под наем „Престиж“ в Бевърли Хилс, върната преди да отворят в девет. Даже не са разбрали, че липсва, преди да им се обадя. На километража пише четирийсет и пет мили.

— Паркингът заключен ли е бил?

— Би трябвало да има катинар.

— Убийство в шест и половина, обратно на мястото си два часа и половина по-късно — казах аз.

— И това ако не е нагло.

— Голяма черна луксозна кола, открадната и върната — добавих аз.

— Това също — намръщи се той.

— Шон направи ли нещо с бентлито?

— Хюбъл разреши само да се вземе проба от петното, никакви други технически средства. Шон взе един комплект и го направи сам. Човешка кръв, нулева позитивна група. Много далеч сме от наместване на бентлито в тая бъркотия. И да не съм чул шеги за шансове хиляда на едно.

— Опазил ме господ.

— Аз отговарям за пазенето, когато той е зает. Искаш ли да хвърлиш едно око на това местопрестъпление?

— Разбира се.

— Ще се видим след двайсет минути.

Тялото на Ела Манкузи беше отнесено в моргата. Останали бяха само напоените с кръв плочи край моравата.

Трудно беше да се различат някакви следи по неравната повърхност, а и аз не съм специалист, но бях виждал достатъчно през годините, за да разпозная артериалния разлив и бавното изтичане на кръвта.

Тялото на възрастната жена е умирало постепенно, докато кръвта й е изтичала, сърцето е спряло и душата й отлетяла.

Майло, застанал по-изправен от доста време насам, разговаряше с Шон Бинчи. Черни кичури коса се вееха по лицето му и той неуспешно ги отмахваше. Трябваше да се извие ураган, за да разроши късата, обилно намазана с гел прическа на Шон.

Оставих кръвта и отидох при тях. Шон беше пребледнял.

— Възрастна жена. Учителка.

— Мерцедесът е на път към автолабораторията — каза Майло. — Шон ще говори с господин Хюбъл да предостави доброволно бентлито за допълнителен анализ. Ако Хюбъл не се съгласи, нямаме късмет, както казва най-непреклонният заместник окръжен прокурор, когото познавам.