Джонатан Келерман - Импулсивно

— Може би ще се съгласи, ако му разкажем за това — рече Шон. — Изглеждаше свестен.

— Или точно обратното.

— Какво имаш предвид?

— Богатите не обичат разправиите — каза Майло и тръгна обратно.

— Виж, Лут, аз още разследвам кражбата.

— Искаш ли да говоря с някого?

Шон прехапа устни.

— Не съм сигурен, че лейтенант Ескудо ще се зарадва, а ми е важен за атестацията.

Майло присви очи.

— Какво искаш да кажеш, Шон?

Шон погледна пак кръвта.

— Ще направя всичко, каквото мога, да помогна.

Зачаках Майло да му кресне, но той каза:

— Виж докъде ще я докараш с Хюбъл, после ще говорим.

Шон поздрави и се оттегли.

— Кога ще му разрешиш да гледа телевизия до късно? — попитах аз.

— Когато си оправи успеха — отговори Майло и се обърна към малката зелена къща. — Някакви спонтанни мисли?

— Възрастна жертва, убиецът също, жестокото убийство вероятно подсказва лични мотиви. Бих проверил приятелите, бившите съпрузи, разпаднали се романтични връзки.

— Скандал в старческия дом? Свидетелят ми твърди, че била вдовица и единственият посетител, когото бил виждал, бил мъж на около четирийсет години, за когото предполага, че е синът й. Лаборантите са в къщата. Когато приключат, ще претърся личните й вещи.

От едно бунгало в испански стил през две къщи излезе някакъв мъж. Потри очи и извърна поглед от кръвта.

— Това е той — каза Майло. — Защо не поговориш с него, а аз ще проверя какво става в къщата.

Едуард Москоу беше петдесет и пет — шейсетгодишен, плешив, с къдрава посивяла брада. Блузата му с логото на колежа „Суортмор“ беше оръфана по маншетите и с един номер по-голяма. Панталоните му цвят каки бяха избелели до мръснобяло, почти толкова безцветни, колкото босите му крака.

Представих се, пропускайки титлите.

Москоу кимна.

— Било е ужасна гледка — казах аз.

— Никога няма да го забравя. — Той докосна челото си. — Запечатано е тук.

— Ако можете да си спомните нещо друго…

— Дърто копеле. — Гласът му беше мек и дрезгав. — Не е за вярване. Предполага се, че на тези години импулсите отслабват.

— Често пъти така става.

Той ме погледна, сякаш чак сега осъзнаваше, че разговаряме.

— Нарича се криминално изчерпване — казах аз. — Известно също така като „нямам сили да мръдна“.

Леко кимване.

— Господин Москоу, колко годишен казахте, че е бил този човек?

— Видях го само за няколко секунди. — Лицето на Москоу се изкриви и брадата му щръкна. — Гледах повече в ръката му.

Той вдигна собствената си ръка и направи движение надолу.

— Мислех, че я удря с ръка, и изтичах да й помогна. Когато стигнах, той вече отиваше към колата си, а аз видях кръвта под госпожа Манкузи. Разтичаше се… огромна локва… не съм виждал подобно нещо… — Той потрепери.

— Що се отнася до възрастта му…

— А, да, извинете… Седемдесет? Шейсет и пет? Седемдесет и пет? Наистина ми е трудно да кажа, знам само, че се движеше като стар човек. Без да куца или нещо подобно, просто сковано. Все едно цялото му тяло беше вързано.

— Бавно ли?

Той се замисли.

— Не тичаше, но и не спираше. Видях само гърба му. Тръгна към колата си. Бих казал, че вървеше средно бързо. Нормална походка. Все едно е доставил пратка или нещо такова. И не се обърна. Крещя по него, а все едно ме няма. Копелето даже не се обърна, продължи да си върви, качи се в колата и замина. Това ме съсипва. Колко нормално се държеше.

— Работа като всяка друга.

Той се заигра с един конец на яката на блузата си.

— Значи не видяхте лицето му? — попитах аз.

— Не. Откачена работа. Крещях с пълен глас, надявах се някой да се покаже, но никой не излезе. — Той погледна улицата. — Призрачен град. Истински Ел Ей.

— Какво крещяхте?

— Откъде да знам… сигурно нещо като „Спри, негоднико!“. — Москоу опъна ръба на блузата си с пръст. — Госпожа Манкузи лежи, потънала в кръв, а копелето се разхожда, сякаш нищо не се е случило. Тръгнах след него, което беше идиотско, сега като се замислям. Но тогава не мислех. В този момент видях ножа и се заковах на място.

Очите му се навлажниха.

— Как видяхте ножа?

— Той го избърса отпред в панталона си. Над коляното. Небрежно, сякаш беше нещо съвсем нормално.

— След това какво стана? — попитах аз.

— След това го прибра, качи се в колата си и потегли. Всичко стана за секунди.

— Колата със запален двигател ли беше?

— Не помня да я е палил, така че сигурно. Не си спомням въобще шум от двигател, но може просто да съм бил изключил. Този модел е много тих.