Джонатан Келерман - Импулсивно

Описах невеселия разговор, на който Москоу е станал свидетел, между Ела и русия мъж, за когото той предполагаше, че е неин син.

— Спор — рече той.

— Парите са най-честата причина за конфликти. Може би малкият е искал пари от мама, а тя не му е дала.

— Това, което не мога да си представя, е, как дори изпечен лихвар може да заколи старица само за да всели страх в сърцето на нещастното й дете.

— Сигурно си прав — рекох аз, — но сега са нови, жестоки времена.

— Тоест?

— Пусни си новините.

Той се върна към храната си.

— Ето ти още един вариант — казах аз. — Русият мъж не е синът й, а човекът, дошъл за парите.

Той извади една синя пластмасова папка от чантата си и ми я подаде. Вътре бяха предварителният формуляр за случая, който трябваше да се попълни, няколко писма, по всяка вероятност на Ела Манкузи, и един плик, в който имаше цветна снимка, осем на дванайсет сантиметра.

На нея се виждаше дребна белокоса жена в рокля на цветя, пристегната с колан, и обувки на високи токчета, застанала до леко развлечен рус мъж на около четирийсет години. Зад тях се виждаше яркозелената мазилка. Ела Манкузи имаше лице с остри черти и блестящи тъмни очи. На устните й имаше червило, а ноктите й бяха лакирани. Усмихваше се, но нещо липсваше в извивката на устните.

Русият мъж стоеше с ръце, отпуснати покрай тялото. В раменете му имаше напрежение, сякаш позирането за снимката му причиняваше усилие.

— Съвпада с човека, описан от Москоу — казах аз.

— Прочети на гърба.

Обърнах снимката.

„Антъни и аз на моя рожден ден. Направих шоколадова торта.“ Написано беше с елегантен почерк. Датата беше декември преди две години.

— Преданият син оставя майка си сама да си прави торта за рождения ден — отбелязах аз.

Разгледах усмивката на Ела Манкузи по-внимателно и установих какво липсва. Майчина гордост.

— Предполагам, че е единствено дете — каза Майло, — защото на малкото снимки из къщата беше само той, повечето като малък, още от гимназията. Пазеше свидетелството му за раждане и дванайсет училищни свидетелства. Оценките му са три и половина — когато се е старал. Има само един Антъни Манкузи в окръга и в досието му има единствено каране в нетрезво състояние пред шест години, сведено до дребно хулиганство. Ако има проблем с пиенето, той не е по наследство. Единственото пиене на Ела беше една неотворена бутилка шери, цялата прашасала.

Той потри лицето си.

— Нямаше много вещи у тях, Алекс. Всичките й важни документи бяха в три кутии от пури под леглото. Пенсионирала се преди осемнайсет години. Последната й работа била учител по етика и право в гимназията „Луи Пастьор“, написали са й мило писмо. Овдовяла много преди това, още докато Антъни бил тийнейджър. Съпругът й Антъни старши, началник-смяна в някаква фабрика за мляко в Санта Фе Спрингс, умрял на работното си място от инфаркт. Къщата е изплатена за единайсет години, с нейната пенсия и тази на мъжа си живеела добре. Класическата почтена възрастна дама от средната класа, изживяваща дните си в спокоен квартал. Защо, по дяволите, трябва да свърши по този начин?

Погледнах пак снимката.

— Това е рожденият ден на майка му, но на него му се иска да е другаде. Спомни си разказа на Москоу за гневния разговор, оттам може да излезе нещо. Имаше ли завещание в кутията?

Той се замисли.

— Не. Синчето я очиства за наследство ли?

— Не е като да не се е случвало.

— Със сигурност, но що за изверг ще нареже майка си като коледно печено?

Той направи знак да му донесат сметката. Усмихнатата жена с очила, която винаги го обслужва, се притече и попита дали му е харесало яденето.

— Всичко беше много вкусно — каза той, подавайки й няколко банкноти. — Задръжте рестото.

— Твърде много е, лейтенант.

— Не се притеснявайте.

— Ще имате кредит за следващия път — каза тя.

— Не си правете труд.

— Ще си направя.

Пред ресторанта той придърпа панталона си и погледна часовника.

— Време е да поговорим с Тони Манкузи младши, нашия пияница хулиган.

— Липсата на досие не значи, че няма проблем с хазарта — забелязах аз.

— Да, но какъв е смисълът да се забъркваш с истински, живи лихвари, когато можеш да си пуснеш компютъра и да плащаш по интернет?

— Защо кинозвезда, която отсяда във „Фор сийзънс“, си хваща курви за по трийсет долара на „Сънсет булевард“, когато има достъп до компаньонки, които изглеждат по-добре от партньорките му в главните роли? Понякога мръсното и опасното е част от тръпката.