Джонатан Келерман - Импулсивно

„Платихме ти първоначалната вноска, Катрина. Трябваше само на петнайсето число всеки месец…“

Къде са проклетите ключове?! Одра кокалчетата си о земята. Един нокът от маникюра й се откърти и й се дорева.

Ето ги!

Пребори се да стане, натисна дистанционното, тръшна се на шофьорското място и запали двигателя. Колата се разтресе, дръпна напред и ето — давай, юначке! — тя се носи в тъмната нощ… а, да, пусни фаровете.

Бавно, с пиянска съсредоточеност тя се престрои, изпусна отбивката, даде назад и влезе. Зави на юг по „Коринт авеню“ и се отправи към „Пико“. Булевардът беше абсолютно празен и тя сви по него. Не успя да вземе завоя, оказа се в насрещното, колата поднесе, тя я овладя и накрая успя да се прибере в платното си.

На „Сепулведа“ се натъкна на червен светофар.

На кръстовището нямаше коли. Нямаше и ченгета.

Тя мина.

Пътуваше на север и се чувстваше свободна, сякаш целият град — целият свят! — беше неин.

Все едно някой беше пуснал атомна бомба и тя беше последният оцелял.

Щеше да е страхотно, можеше да кара до Бевърли Хилс, да мине един милион пъти на червено, да влезе в магазина на „Тифани“ на „Родео драйв“ и да награби всичко, което й хареса.

Планета без хора. Тя се разсмя.

Прекоси „Санта Моника“ и „Уилшър“ и продължи по „Сепулведа“ чак докато стигна до прохода към долината Сан Фернандо. От лявата й страна остана шосе 405 с разпилени по него светлини от колите. От другата страна се издигаха хълмове, преливащи в безлунно небе.

Къщите за безброй милиони долари по хълмовете не светеха, пълни със спящи богати хора. Същите идиоти, с които трябваше да се занимава в „Ла Фам“.

Жени като майка й, които се преструваха, че не се сбръчкват или не надебеляват като свини.

Мислите за работата напрегнаха Кат и тя си пое дълбоко дъх. Това я накара да се оригне силно, тя се разсмя и подкара по-бързо.

С това темпо щеше да прекоси хълма и да се прибере за нула време.

Малката й тъпа дупка във Ван Нуис, но тя разправяше на всички, че е в Шърман Оукс, защото беше на границата, а и на кого ли му пукаше?

Внезапно очите й почнаха да се затварят и тя трябваше да положи усилие, за да се разсъни. Рязко настъпване на газта и колата се втурна напред.

Опъни платната, бейби!

Миг по-късно мустангът се задави, моторът нададе вой и загасна.

Тя успя да извие вдясно и да спре край пътя. Изчака малко и опита отново.

Нищо, само виещ звук.

Още два опита, след това още пет.

По дяволите!

Отне й известно време да намери бутона за лампичката и щом в колата светна, главата я заболя, а пред очите й се разтанцуваха малки жълти светлинки. Когато се разсеяха, погледна индикатора на резервоара.

Празен.

По дяволите, по дяволите, по дяволите! Как можа да се случи, сигурна беше, че…

Гласът на майка й се обади в главата й. Тя запуши уши и се опита да мисли.

Къде е най-близката бензиностанция… на километри оттук няма нито една.

Удари по таблото с такава сила, че ръцете я заболяха. Разрева се, облегна се назад, спря да плаче.

Даде си сметка, че светлината в купето я осветява на показ, и я изгаси.

Сега какво?

Да се обади на „Пътна помощ“! Как не се сети по-рано?

Отне й цяла вечност да намери телефона в чантата си. Още по-дълго рови за клиентелата карта на „Пътна помощ“.

Набирането на безплатния номер се оказа трудна работа, защото дори на светлината на телефона цифрите бяха дребни, а ръцете й трепереха.

Когато операторът отговори, тя издиктува членския си номер. Трябваше да го направи два пъти, защото погледът й беше замъглен и не виждаше кое е 3 и кое е 8.

Операторът я остави на изчакване, след което се включи и каза, че картата й е изтекла.

— Не е възможно — каза Кат.

— Съжалявам, госпожо, но от осемнайсет месеца сте неактивна.

— Мамка му, това е невъзможно…

— Госпожо, съжалявам, но…

— Да бе, сигурно съжалявате…

— Госпожо, няма нужда да…

— Да бе, да — Кат затвори телефона.

Сега какво?

Мислѝ, мислѝ, мислѝ. Добре, план Б — обажда се на Бети, а ако я прекъсва по средата на нещо, толкова по-зле.

На петото позвъняване се включи гласовата поща на Бети.

Кат затвори. Телефонът й изгасна.

Натискането на бутона за включване не даде резултат.

Това събуди неясния спомен за нещо, което беше пропуснала.

Да го зареди, преди да излезе тази вечер — как, по дяволите, беше забравила?

Вече цялото й тяло се тресеше, усещаше стягане в гърдите и се потеше.

Два пъти провери дали колата е заключена.