Джонатан Келерман - Импулсивно

Може пък да мине някой полицай.

Ами ако мине друга кола?

Не говорѝ с непознати.

Какъв избор имаше — да послуша съвета или да прекара нощта тук?

Почти беше заспала, когато се показа първата кола, носеща се насреща й, а фаровете й я сепнаха.

Голям рейндж ровър — добре.

Кат се размаха от прозореца. Копелето отмина, без да намали.

Няколко минути по-късно в огледалото за обратно виждане светнаха фарове и постепенно започнаха да се приближават. Колата спря точно до нея.

Раздрънкан пикап, багажникът пълен с боклуци и покрит с брезент.

Прозорецът до шофьора се отвори.

Млад мексиканец. Друг мексиканец седеше зад волана.

Изгледаха я особено.

Пътникът излезе. Дребен и мърляв.

Кат се сниши в седалката си, а когато мексиканецът се приближи и каза нещо през стъклото, тя се престори, че той не съществува.

Той си стоеше на едно място и й изкарваше акъла.

Кат продължи да се преструва на невидима и накрая мексиканецът се върна в пикапа.

Чак пет минути след като пикапът си замина, тя успя да се изправи и да започне да диша нормално. Прашките й бяха вир-вода. Изхлузи ги от задника си през краката и ги метна отзад.

В мига, в който бельото й се допря до седалката, късметът й проработи.

Бентли!

Майната му на рейндж ровъра.

Голямо, черно и лъскаво, с агресивна решетка.

И намалява!

Майчице, ами ако е Клайв?

Дори и да беше Клайв, щеше да го понесе — по-добре, отколкото да спи тук цяла…

Щом бентлито спря, тя отвори прозореца и се опита да види кой е вътре.

Голямата черна кола бавно потегли.

Мътните те взели, богато копеле такова!

Тя изскочи от мустанга и отчаяно размаха ръце.

Бентлито спря. Тръгна назад.

Кат опита да си придаде уверен вид, като сви рамене, усмихна се и посочи колата си.

Прозорецът на бентлито безшумно се отвори.

Вътре беше само шофьорът.

Не Клайв, а жена!

Слава тебе, Господи!

— Госпожо — каза Кат с най-сладкия си глас, който използваше в „Ла Фам“, — много ви благодаря, че спряхте. Свърши ми бензинът и ако може само да ме откарате донякъде, където бих могла…

— Разбира се, драга — каза жената.

Дрезгав глас, като на онази актриса, която майка й харесваше… Лорън, Лорън… Хътън? Не, Бакол. Лорън Бакол беше нейната спасителка!

Кат се приближи към бентлито.

Жената й се усмихна. По-възрастна от майка й, с посребрени коси, големи перлени обици, класически грим, костюм от туид, някакъв копринен шал, пурпурен и скъп на вид, преметнат през раменете й с онзи небрежен шик, който се удава на хората със стил.

Каквато претендираше да бъде майка й.

— Много ви благодаря, госпожо — каза Кат, като внезапно й се прииска тази жена да беше нейна майка.

— Качете се, драга — каза жената. — Ще ви намерим гориво.

„Гориво“ беше произнесено с британски акцент. Истинска аристократка в истинско бентли.

Грейнала, Кат се качи в колата. Вечерта беше започнала гадно, но щеше да завърши като готина история.

Щом бентлито плавно потегли, Кат отново благодари на жената.

Жената кимна и включи радиото. Някаква класическа музика — господи, какъв звук, сякаш беше в концертна зала.

— Ако мога по някакъв начин да ви се отплатя…

— Няма да е необходимо, драга.

Едра жена, големи ръце, обсипани със скъпоценности.

— Колата ви е невероятна — каза Кат.

Жената се усмихна и усили звука.

Кат се облегна и затвори очи. Помисли си за Риана и Бети и ризите менте.

Нейната история щеше да е интересна.

Бентлито се носеше безшумно из прохода. Меките седалки, алкохолът, тревата и адреналинът потопиха Кат във внезапен сън, почти като кома.

Тя хъркаше шумно, когато колата зави и плавно се заизкачва по хълмовете.

Напред към едно тъмно и студено място.

Обядвах с Майло в „Сърф лайн кафе“ в Малибу, когато се обадиха.

Единствената причина да сме на това място беше фантастичното време. Ресторантът представлява дървено бунгало с панорамни прозорци и широка дъсчена тераса, кацнало високо на западната страна на Тихоокеанската крайбрежна магистрала, на юг от „Канън Дюм роуд“ 1 1 Kanan Dume Road — живописен път, минаващ през Малибу покрай брега на океана. — Б.пр. . На половин миля от океана, без гледка към водата, името му беше сбъркано. Храната обаче беше страхотна и дори от това разстояние се усещаше мирисът на сол.

Часът беше един следобед, седяхме на терасата, хапвахме сериола на скара и пиехме бира. Майло току-що се беше върнал след една седмица, прекарана в Хонолулу, където беше успял да се опази бял като мляко. На лошо осветление видът му никак не бе хубав — бучки, следи от акне, бръчки по челото и ефект от гравитацията върху бузите му като на мастиф. Днешната светлина беше неземна, но дори и тя успяваше да скрие само част от грапавините.