Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

Погледнах към върха на вратата и видях златни букви: „СКАЙЛАРК“ 1 1 Скайларк — чучулига. — Бел.пр. .

— Нали това е домът на г-жа Блелък?

Никакъв отговор.

— Университетското парти? Доктор Круз?

Брадаткото изруга и изприпка към един „Кадилак“ — сив металик. Чернокожото момче пристъпи напред.

— Имате ли покана, сър?

— Не. Нужна ли ми е такава?

— Ами-и-и.

Усмихна се, но изглежда усилено мислеше.

— Хем нямате кола, хем нямате покана.

— Не знаех, че е необходимо да си нося и двете.

Той цъкна с език.

— Нужна ли е кола като гаранция?

Усмивката изчезна.

— Дошъл сте пеша?

— Точно така.

— А къде живеете?

— Не далече оттук.

— Съсед?

— Поканен гост. Казвам се Алекс Делауер. Доктор Делауер.

— Един момент. — Той се доближи до кабинката, взе телефона и започна да говори. Остави слушалката и каза отново: „Само минута“ и изтича да отвори вратата на един издължен „Линкълн“.

Докато чаках, се огледах наоколо. Нещо кафяво и познато привлече погледа ми: един наистина трогателен автомобил спря встрани от пътя, на разстояние от другите. Сякаш поставен под карантина.

Лесно бе да се разбере защо — скапан „Шевролет“ комби, съвсем грохнал, прояден от ръжда и покрит с неравни парчета грунд. Гумите се нуждаеха от въздух, задната част на возилото бе натъпкана със стари дрехи, обувки, картонени кашони, опаковки от фаст фууд и смачкани хартиени чаши. На стъклото на задната врата бе залепен стикер с ромбоидна форма: „Мутанти на пътя“.

Засмях се и тогава забелязах, че таралясникът е разположен така, че препречваше изхода. Трябваше да се преместят множество други коли, за да се разчисти пътя.

От линкълна излязоха мъж и жена на средна възраст, със стройни фигури, както е модерно сега. Брадатият лакей ги ескортира до портата. Той пъхна ключа в ключалката, набра кода и едно от двете метални крила се отвори. Промъкнах се и последвах двойката по наклонената пътека, покрита с черни тухли във формата на рибешки люспи. Докато минавах покрай него, прислужникът рече: „Хей“, но без много ентусиазъм, пък и не направи голямо усилие да ме спре.

Когато вратата се затвори зад него, посочих шевролета: „Кафявото комби — нека ги кажа нещо за него“.

Той се доближи до металната решетка: „Да. Какво?“.

— Тази кола е собственост на най-богатото момче на това парти. Дръж се прилично с него. Известен е с това, че раздава огромни бакшиши.

Завъртя глава и се вторачи в комбито. Отдалечих се. Когато се обърнах, той вече бе взел нещата в свои ръце — усилено разчистваше колите около шевролета.

Стотина метра след входната врата евкалиптът вече оредяваше и отстъпваше място на небесата над игрище за голф. Тревата бе обградена от стройни редици добре подкастрени италиански кипариси и лехи с многогодишни растения. Външният достъп до ливадата бе превърнат с помощта на булдозер в могили и поляни. Най-високият хълм бе в най-далечната част на имението, засаден единствено с черна пиния и калифорнийска хвойна, подкастрени така, че да изглеждат обрулени от вятъра.

Алеята от рибешки люспи се изви нагоре. Откъм билото дочух звук от музика — нещо бароково. Щом наближих върха, забелязах висок възрастен мъж, облечен в ливрея на иконом. Той се доближи до мен.

— Доктор Делауер, сър?

Акцентът му не бе нито английски, нито американски, чертите му бяха меки, великодушни и отпуснати. Увисналата кожа имаше цвета на консервирана сьомга. Туфички мъх обграждаха почернялото от слънцето кубе на главата му. Бял карамфил украсяваше бутониерата.

Джийвс 2 2 Джийвс — главен герой от сатиричните романи на П. Г. Удхаус. — Б.пр. , само че не във второстепенна роля.

— Да?

— Аз съм Рами, д-р Делауер, просто дойдох да ви посрещна, сър. Моля да простите създадените ви неудобства, сър.

— Няма проблеми. Предполагам, лакеите не са свикнали да посрещат пешеходци.

Изкачихме се на билото. Погледът ми обхвана хоризонта. Видях дузина върхове на облицовани с мед покриви, триетажни къщи, белосани с гипсова мазилка и зелени жалузи на прозорците, колонади, балкони и тераси с перила, сводести врати и полукръгли прозорчета. Величествена сватбена торта, заобиколена от акри зелена глазура.

Пред всяка от пищните сгради имаше голяма градина: алеи, покрити с чакъл и обградени с кипариси, лабиринт от жив плет от чимшир, фонтани, басейни с кристалночиста вода, стотици розови храсти, толкова блестящи, сякаш флуоресцираха. Стиснали в ръка чашки с високо столче, по алеите се шляеха гости на партито и се наслаждаваха на растенията. Радваха се и на собствените си отражения в гладката като огледало вода в басейните.