Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

Красиво, чернокосо момиче стоеше на прага и притискаше купчина книги в ръце. Момиче, не жена — изглеждаше съвсем малка, сякаш не бе минала предварителния курс на обучение. За миг реших, че е сбъркала стаята.

Но тя влезе.

Първата ми мисъл бе, че е настъпило „изкривяване във времето“. Тя притежаваше тъмна, наранима красота, като актриса в един от онези телевизионни трилъри, където границата между доброто и злото остава скрита от погледа. Филмовите кадри се състезават за надмощие с лъкатушни сатирични елементи и всичко завършва доста двусмислено.

Носеше прилепнала розова плетена рокля с бяла украса и разделена на две части от бял кожен колан, розови обувки със средно висок ток. Косата й бе на едри вълни, коафирана така, че всеки блестящ кичур бе на мястото си. Лицето й бе напудрено и гримирано, устните имаха влажно розов оттенък. Роклята достигаше до коленете. Кракът под нея бе добре оформен и обут с лъскав найлон. Бижутата й бяха от истинско злато, ноктите — дълги и лакирани. Цветът на лака бе същия като този на роклята, но може би с една идея по-тъмен.

А какъв парфюм — ароматът му надви застоялия кисел мирис в стаята — прясно окосена трева и пролетни цветя.

Помещението се изпълни с прекрасните й форми, порцеланова белота и пепел от рози — цялото това безгрешно съчетание. Почти болезнено не на мястото си сред това море от евтин док и отчайваща сивота.

— Сладникавата Сюзи — промърмори някой.

Тя чу и потръпна. Огледа се да седне някъде. Свободно място нямаше. Никой не помръдна. Попреместих се на една страна.

— Ето тук — казах й.

Погледна ме втренчено.

— Това е доктор Делауер — осведоми я Джулиън. — Алекс. Той вече стоически е изтърпял обредите и ритуалите на този факултет и ето го цял невредим.

Усмихна се едва забележимо, седна до мен и подгъна крака под себе си. За миг се показа белият й скут. Тя издърпа роклята над коленете си. Платът се опъна над нейния бюст и подчерта изяществото му. Очите й бяха огромни и светли, среднощно сини, тъмните зеници се сливаха с ирисите.

— Съжалявам, че закъснях — изрече със сладък и мек гласец.

— Ами, нищо ново — каза Сивокосата.

— Някой друг да представи нов случай? — попитах аз.

Никой не отговори.

— Ами Шарън? — откликна Конската опашка, като се хилеше към новодошлата. — Ти нищо не си споделяла с нас през целия семестър, Шарън.

Чернокосото момиче поклати глава.

— Наистина нищо не съм подготвила.

— Какво толкова за подготвяне? Просто хвани един случай, дай ни шанс да се възползваме от твоята мъдрост.

— Най-малкото от мъдростта на Пол — каза Джулиън.

Хихикания, кимане в знак на съгласие. Тя започна да си дърпа възглавничката на ухото. Обърна се към мен в търсене на отдушник.

Внезапното споменаване на Круз ми помогна да си обясня напрежението, съпътстващо нейната поява. Независимо от терапевтичните му способности, този научен ръководител бе позволил неговата група да бъде отровена от духа на фаворизирането. Аз обаче бях назначен да помогна, а не да се справям с този проблем.

Попитах я:

— Ти въобще изявявала ли си се този семестър?

— Не. — Притесни се.

— Имаш ли случай, който би искала да обсъдиш?

— Аз… предполагам, да.

Хвърли ми поглед, изпълнен повече с тъга, отколкото с обида, сякаш казваше: „Нараняваш ме, но вината не е твоя“.

Малко потресен, все пак допълних:

— Тогава започвай, моля те.

— Мога да разкажа за една жена, с която се срещам от два месеца. Тя е деветнадесетгодишна второкурсничка. Първоначалните тестове показаха, че се намира в границите на нормалното във всяко отношение, според скалата MMPI за депресии малко надхвърляше показателите. Приятелят й е последен курс. Срещнали се още през първата седмица на семестъра и оттогава започнали да ходят. Тя сама се обърнала към Консултативния Център, защото възникнали проблеми в отношенията им…

— От какво естество? — попита Сивокосата.

Шарън се позамисли.

— Не съм сигурна ти какво…

— Чукат ли се? — попита Уолтър Конската опашка.

Шарън се изчерви и заби поглед в килима. Старомодно изчервяване. Въобще не можех да си представя, че все още съществува. Няколко студенти се почувстваха неудобно заради нея. Останалите сякаш се забавляваха.

— Правят ли го? — натисна я Уолтър. — Чукат ли се?

Тя хапеше устни.

— Да, имат такива отношения.

— Колко често?

— Наистина не съм си водила записки…

— Защо не? Тази подробност би могла да се окаже важна за…