Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— Не, нищо такова. Все още на нея й е трудно да говори за това.

— Чудно защо — каза Джулиън.

— Сега работим върху проблема да не се вълнува — рече Шарън. Звучеше като самоописание.

— Трудно е да си спокоен за въпроси от първа необходимост — процеди Уолтър. — Орален секс опитвали ли са?

— Ъ-ъ-ъ, да.

— Ъ-ъ-ъ по какъв начин?

Тя отново сведе поглед към килима.

— Обичайният.

— Не знам какво означава това, Шарън. — Погледът му обходи останалите. — Някой от вас знае ли?

Всички вкупом се засмяха и заклатиха глави в знак на отрицание. Подла тайфа. Представих си ги като пълноправни тераписти само след няколко години. Ужасяваща картинка.

Шарън гледаше в пода, ръцете й участваха във вече загубена битка.

Замислих се да се намеся. Чудех се дали това ще бъде насилие над установените в групата правила. Реших, че не ми пука. Но, ако застанех изцяло на нейна страна, щях повече да я унижа в дългосрочен план.

Докато се колебаех, Уолтър каза:

— Какъв вид орален секс?

— Мисля, всички знаем какво е орален секс — отговорих аз.

Веждите му се повдигнаха.

— Наистина ли знаем? Аз се чудя. Някой от вас чуди ли се?

— Това са пълни глупости — каза Аврора. — Имам си твърде много неща за вършене.

Тя стана, прехвърли през рамо торбата и напусна. Трима или четирима я последваха бързо.

Вратата се затръшна. Последва напрегната тишина. Очите на Шарън бяха влажни, а възглавничката на ухото й бе силно почервеняла от дърпане.

— Нека преминем към нещо друго — заключих аз.

— Нека не го правим — изкрещя Мади. — Пол казва, че не трябва да имаме никакви задръжки… защо по дяволите тя трябва да бъде изключение?

Яростта й сякаш я бе издигнала над земята.

— Защо, по дяволите, трябва да бъде спасявана всеки път, щом започне да се оправдава и да се прикрива от нас? — После се обърна към Шарън: — Това е действителността, сладурче, а не да играеш на сестрински клуб.

— Просташкият сестрински клуб не би бил и на половина толкова лош — размишляваше Уолтър. Той смучеше лулата си претенциозно.

— Престанете — срязах ги аз.

Той се усмихна, сякаш не ме бе чул, протегна се и скръсти крака.

— Съжалявам, Алекс, но без такива заповеди — информира ме Уолтър. — Това са закони на Пол.

Една сълза се търкулна по бузата на Шарън. Тя я избърса.

— Те правят обичайното.

— В смисъл?

— Смукане.

— А — рече Уолтър. — Сега вече стигаме до някъде.

Той изпружи ръце с длани нагоре, пръстите му потръпваха.

— Хайде, продължавай.

Жестовете му бяха развратни. И Шарън го почувства. Тя отвърна поглед от него и каза:

— Това е всичко, Уолтър.

— Цъ, цъ — процеди Джулиън като вдигна професорската лула. — Нека го приведем в действие. Тя смуче ли го? Или пък той лиже ли я? Или те подлагат ли се на взаимно лизане — старата поза „шейсет и девет“?

Ръцете на Шарън литнаха към лицето й. Закашля се, за да не се разплаче.

— Какви простотии — рече Мади.

— Достатъчно — излаях аз.

Лицето на Мади потъмня.

— Ето че получихме заплаха от фигурата на друг авторитарен татко.

— Спокойно — обади се някой. — Всичко се размива.

Шарън се изправи на крака, събирайки книгите си, като се бореше с купчината. Виждаха се едни бели крака в бляскав найлон.

— Съжалявам, моля да ме извините.

Тя сграбчи дръжката на вратата, изви я и избяга навън.

Уолтър изрече:

— Катарзис. Може и да е срив.

Погледнах него, а и всички останали. Видях хищнически усмивки, самодоволство. И още нещо — проблясък на страх.

— Свободни сте.

Настигнах я тъкмо когато навлизаше в страничната алея.

— Шарън?

Продължи да тича.

— Изчакай за секунда, моля.

Тя спря и продължи да стои с гръб към мен. Пристъпих пред нея. Гледаше към земята, после се вторачи в небето. Нощта беше беззвездна. Косата й се сливаше с тъмнината, така че само лицето й бе видимо. Една бледа, рееща се маска.

— Съжалявам — казах й.

Поклати глава.

— Не, грешката бе моя. Държах се като бебе, напълно неадекватно.

— Няма нищо неадекватно, щом не искаш да бъдеш насилвана. Те са просто една тайфа. Трябваше да ги държа на къс повод, длъжен бях да предвидя какво ще се случи.

Тя най-накрая ме погледна в очите.

— Няма нищо. Едва ли някой би могъл да предвиди.

— Винаги ли така става?

— Понякога.

— Доктор Круз приема ли го за нормално?

— Доктор Круз казва, че трябва да се противопоставяме на собствените си защитни системи, преди да сме в състояние да помагаме на другите. — Къс смях. — Предполагам, че има начини да продължа.