Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— Това е Ел Ей. Близни котенцето.

Два месеца.

А сега ето ме — седя срещу скромна красавица, която ме кара да се чувствам като Айнщайн и си ближе устните, дори и когато са чисти. Изпивах я с поглед. На масата бе поставена празна бутилка от „Кианти“, в която имаше запалена свещ. А в приглушената светлина на пицарията всичко, което тя правеше, ми се струваше специално: презрително избутаната бира и замяната й със севън ъп, детския смях заради небивалиците на Уайл Е. Койот, цвъртящите краища на горещото сирене, навито около пръстите й, преди да го поеме с перфектните бели зъби.

Проблясък на розово езиче.

Аз сам измислих нейното минало, пропито с най-висшите ценности на американския елит. Летни вили, котильони, балове за представяне в обществото, ловни приключения, цяла редица ухажори…

Ученият у мен клъцна фантазиите ми по средата: пълни догадки, предположения. Тя ти е оставила празни пространства, ти сам си ги запълваш, стъпвайки на тъмно.

Направих нов опит да разкрия коя бе тя. Отговори ми, без всъщност да каже каквото и да е. Отново ме принуди аз да говоря за себе си.

Предадох се пред евтините автобиографични сензации. Тя го правеше с лекота. Беше първокласен слушател. Подпряла брадичка върху кокалчетата на китките си, вперила в мен онези огромни сини очи, тя ми даваше да разбера, че всяка дума, изречена от мен, бе монументално важна. Играеше с пръстите ми, смееше се на шегите ми, отхвърляше коса така, че светлината падаше върху обиците й.

В този отрязък от време аз бях дар божи за Шарън Ренсъм. От всичко, което можех да си спомня, това най-ярко се бе набило в съзнанието ми.

И без друго красотата й ме влудяваше. Дори и в онова скапано място, бъкащо от лъскави млади тела и предизвикващи сърцебиене физиономии, нейната красота бе като магнит. Повече от очевадно бе, че всеки минаващ наоколо мъж се спираше и я милваше с поглед. Жените пък я даряваха със свирепа острота. Тя въобще не съзнаваше това и оставаше загледана в мен.

Чух се да започвам разговор. Изричах неща, за които с години не бях помислял.

Какъвто и проблем да бе имала, тя го премахваше като терапевт.

От самото начало я пожелах физически с мощ, която ме разтърсваше. Но нещо у нея — наранимостта, която усещах или си измислях — ме караше да се въздържам.

За половин дузина срещи връзката ни остана целомъдрена — държане на ръце и целувчици за лека нощ, ноздри — изпълнени с този лек и свеж парфюм. Карах към къщи сдъвкан, но странно доволен, поддържащ се със спомени.

Докато наближавахме общежитието след седмата ни вечер, прекарана заедно, тя каза:

— Не ме оставяй, Алекс. Завий зад ъгъла.

Поведе ме към тъмната и сенчеста страна на улицата, странично от спортния стадион. Паркирах. Тя се наведе, загаси двигателя, свали обувките си, изкачи се през облегалката и се настани на задната седалка на „Рамблър“-а.

— Ела — повика ме тя.

Последвах я и бях много доволен, че колата бе измита. Седнах до нея и прегърнах главата й. Целувах устните й, нейните очи и сладката трапчинка под вратлето. Тя трепереше и застена. Докоснах гърдите й. Усетих сърцето, биещо до пръсване. Продължихме да се целуваме, по-страстно и дълго. Сложих ръка на коляното й. Тя трепереше и ме дари с поглед, който разтълкувах като страх. Отместих ръка. Тя я върна обратно между краката си, заклещи ме в нежно, горещо менгеме. После разтвори крака. Продължих да изучавам белите мраморни колони. Тя лежеше с отметната назад глава и затворени очи, дишаше тежко. Нямаше бельо. Навих нагоре полата й, видях страхотен триъгълник — нежен и тъмен като козината на самур.

— О, господи — казах и започнах да я възбуждам.

С една ръка тя ме отблъсна назад, а с другата свали ципа ми. След секунда бях свободен, напълно възбуден и сочещ към небесата.

— Хайде, влизай — каза тя.

Подчиних се.

Майло бе вън от града и единствената ми връзка в полицията бе Делано Харди, енергичен тъмнокож полицай, който понякога работеше в партньорство с Майло. Преди няколко години ми бе спасил живота. Купих му китара — класически „Фендър Стрейтокастър“ — реставрирана от Робин. Напълно бях на ясно кой кому бе задължен, но все пак му се обадих.

Дежурният в участъка ми съобщи, че детектив Харди ще бъде на работа чак на следващата сутрин. Поспорих със себе си, преди да му телефонирам вкъщи, но предварително знаех, че той е домошар и винаги гледа да отдели повече време на децата си. Затова му оставих съобщение да ми позвъни.