Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

Поршето изчезна надолу по алеята, но все още чувах хрущенето на машината по макадама. После — скърцането на отваряща се врата на автомобил, приглушени стъпки и тракане на порта. Накрая Трап потегли съвсем безшумно, сигурен бях, че се спуска по стръмното с изключен двигател.

Изчаках няколко минути и излязох от зелениката, мислейки за онова, което бях видял.

Капитан, проверяващ рутинно самоубийство? Капитан от полицията, проверяващ самоубийство в района на Холивуд? Не можах да намеря смисъла.

Или пък посещението бе нещо лично? Използването на поршето вместо полицейска кола предполагаше тъкмо това.

Трап и Шарън са имали връзка? Твърде гротескно, за да е вярно.

Много логично, за да бъде отхвърлено. Поднових обиколката си. Първо се качих в къщата и се опитвах да не мисля за случилото се.

Нищо не се бе променило. Същите високи масиви бръшлян, които сякаш обгръщаха конструкцията. Същите кръгли гипсови плочи вместо алея. В средата на плочника издигнато кръгло гнездо, обрамчено с вулканична скала, в което бяха засадени две високи кокосови палми.

Зад палмите ниска, едноетажна къща, боядисана в сив гипс, отпред без прозорци и напълно гладка, облицована с фасадни вертикални дървени летви и белязана с огромни адресни номера. Покривът също бе почти равен и покрит с бели керемиди. До едната страна бе долепен гараж. Нямаше кола, нито следа от живот.

На пръв поглед — грозна архитектурна творба. Една от онези „съвременни“ конструкции, залели града непосредствено след войната и застаряващи грозно. Но знаех, че красотата бе вътре. В северната част на къщата се бе разпрострял облицован с камъни басейн с причудлива форма. Той създаваше илюзия, че се излива в пространството. Стъклени стени, предоставящи гледка към каньона, от която дъхът спираше.

Къщата ми бе направила страхотно впечатление, макар и дълго след това да не го съзнавах, докато не настъпи моментът сам да си купувам дом. Тогава открих, че търся същото нещо: отдалеченост на някой хълмист връх, дърво и стъкло, съчетанието на екстериор с интериор.

Външната врата не биеше на очи — просто една секция от облицовката на фасадата. Натиснах бравата. Заключена. Огледах се по-внимателно наоколо и забелязах нещо различно — табела, закачена на дънера на една от палмите.

Тръгнах, за да погледна от близо и се наведох. Звездната светлина бе достатъчна, за да прочета буквите: „Продава се“.

Фирма за недвижимо имущество с офис в района на Лос Фелис в Северен Върмонт. Под него още една бележка, само че по-малка. Името и телефонният номер на продавача — Мики Мерабян.

Вече на пазара, преди да е изстинало тялото.

Въпреки че бе рутинно самоубийство, това бе най-бързото легализиране на завещание в цялата история на Калифорния.

Освен ако къщата не е принадлежала на нея. Но тя ми бе казала, че е нейна.

Тя ми бе разказала твърде много неща.

Запомних наизуст номера на Мики Мерабян. Когато се върнах до колата си го записах.

На следващата сутрин телефонирах в офиса на фирмата за недвижими имоти. Мики Мерабян се оказа жена. Гласът й напомняше този на Лорън Бакол, но имаше слаб акцент. Уговорих среща за единайсет, за да разгледам къщата, и прекарах часа, който ми оставаше, в спомени за първата ни среща.

„Нещо да ти покажа, Алекс.“

Изненада, изненада. Тя бъкаше от такива.

Очаквах да има куп от ухажори. Но поканех ли я да излезем, винаги бе на разположение, дори това да ставаше в последния момент. А когато криза у някой пациент ме възпрепятстваше да отида на срещата, тя нито веднъж не се разсърди. Никога не ме принуждаваше или насилваше да правя каквото и да е. Тя бе най-непретенциозното човешко същество, което познавах.

Любехме се почти всеки път, щом бяхме заедно, макар никога да не прекарвахме нощта в едно легло.

Първоначално избягваше да ходим у дома, искаше да го правим на задната седалка на автомобила. След няколко месеца тя се умилостиви, но дори и когато споделяше леглото ми, се държеше като на задната седалка. Никога не се събличаше напълно, въобще не заспиваше. Няколко пъти, след като излизах от екстаза след акта, я намирах седнала на ръба на леглото, напълно облечена да дърпа възглавничката на ухото си. Питах какво я притеснява.

— Нищо. Просто съм неуморима и винаги съм била такава. Не съм в състояние да спя някъде другаде, освен в собственото си легло. Сърдиш ли се?

— Не, разбира се. Мога ли с нещо да ти помогна?

— Закарай ме вкъщи, когато си готов.