Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

Никълс Кениън започва няколко пресечки след Феърфакс, тясна пътечка между жив плет и участък, покрит с макадам, опасващи северната страна на булеварда и простиращи се успоредно на засъхнало речно корито. Малки къщички в селски стил се издигаха зад коритото, прикрити от заплетени клонаци и достъпни само по домашно направените пешеходни мостчета. Минах покрай Водно-енергийния департамент, чиято гара бе осветена от високи дъговидни лампи, които хвърляха пронизващ блясък. Веднага след гарата бе Инспекцията по хранителните продукти, оградена с метална верига, после имаше по-големи къщи върху стабилни основи, но рядко разпръснати.

Нещо бързо и диво се засуети по пътя и се гмурна в храсталака. Койот? В миналото Шарън бе говорила, че ги е виждала, въпреки че аз никога не бях засичал нито един.

В миналото.

Какво, по дяволите, очаквах да спечеля, ровейки се в стари спомени? Като карах покрай дома й като отнесен тийнейджър, надяващ се да зърне проблясък от любимата си?

Глупаво. Невротично.

Но аз копнеех за нещо материално. Правият път зави към „Джалмиа Драйв“ и се стесни в алея, тъмна, засенчена под балдахина на дърветата. Алеята стана стръмна и накрая свърши в една бамбукова стена, прорязана от няколко стръмни пресечки. Онази, която търсех, бе отбелязана с бяла пощенска кутия на стойка и бяла телена ограда, провиснала на подпорите си. Плъзнах се встрани, паркирах, изключих двигателя и излязох. Хладен въздух. Нощни звуци. Вратата бе отключена и не представляваше сериозно препятствие, каквато си бе и преди години. Повдигнах я, за да не се отчупи цимента и се огледах наоколо, без да забележа никого. Оставих вратата отворена да се люшка и минах през нея. Притворих я и започнах да се изкачвам.

От двете страни на алеята имаше палми, юка и гигантски банани. Класически калифорнийски ландшафт от петдесетте. Нищо не се бе променило.

Продължих необезпокояван да се катеря, изненадан от отсъствието на полиция. Официално Полицейското управление на Ел Ей се отнасяше със самоубийствата като с убийства, а полицейската бюрократична машина мудно се задвижваше. Толкова скоро след смъртта, досието би трябвало със сигурност все още да е открито, писмената работа едва ли бе започнала.

Би трябвало да има предупредителни надписи, кордон, ограждащ местопрестъплението, някаква маркировка.

Тогава чух шум от запалване на двигател и тътен от форсиране на автомобил. Звукът стана по-силен. Притаих се зад една палма и се притиснах към растителността.

Откъм върха на алеята се появи бяло „Порше Карера“ и се насочи със загасени фарове надолу. Колата мина на сантиметри от мен и аз успях да разгледам лицето на шофьора — добре оформено, четиридесетгодишно, с дръпнати очи и странно нашарена кожа. Широки черни мустаци, разпрострени над тънки устни, силно контрастиращи с подредената снежнобяла коса и дебели бели вежди.

Лице, което трудно се забравя.

Сирил Трап. Капитан Сирил Трап. Отдел „Убийства“ в полицейското управление на Западен Лос Анджелис. Шефът на Майло, някогашен пияница и член на висшето общество с доста гъвкави морални принципи. Сега се бе преродил в религиозен светец и с ненавист опустошаваше всичко, което сметнеше, че не е в реда на нещата.

През последната година Трап бе направил всичко по силите си да смачка Майло — ченгето хомосексуалист за него бе нещо напълно вън от закона. Тесногръд, но не и глупав, той се залови с унищожението с голямо коварство, предпазвайки се от всякакъв сблъсък с обратните. Обяви Майло за „специалист по криминален секс“ и го назначаваше да разследва всяко хомосексуално убийство, което станеше в Западен Лос Анджелис. Изключително.

Това изолира приятеля ми, стесни рамките на живота му и го потопи в размътена баня от кръв и мръсотия, мъжки проститутки — унищожени и унищожителни. Телата се разлагаха, защото шофьорите от моргата не си правеха труда да ги приберат, поради страх от СПИН.

Когато Майло се опълчи, Трап продължи да настоява, че просто се възползва от специализираните познания на Майло на „изродената субкултура“. Вторият спор му донесе рапорт за неподчинение в досието.

Повдигането на въпроса в по-горна инстанция означаваше наемането на адвокат, защото доброволната асоциация на полицаите не би си направила труда да се занимава с този проблем. А неуморното внимание от страна на медиите би превърнало Майло в „хомо ченге, тръгнало на кръстоносен поход“. Това бе нещо, за което той вероятно не бе и никога нямаше да бъде готов. Така той заработи принудително и започна отново да пие.