Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

Помолих я да дойде на север с мен, отдадох се на видения за закуска в „Сосалито“, хубав театър, Дворецът на изящните изкуства, автостоп до Тамалпе.

Тя отговори:

— Много би ми се искало, Алекс, но има неща, за които трябва да се погрижа.

— Какви са тези неща?

— Семейни работи.

— Имаш проблеми у дома?

Тя бързо отсече:

— О, не, не. Просто обичайните.

— Това нищо не ми говори. Въобще не знам какви са обичайните работи, защото никога не си говорила за семейството си.

Нежна целувка. Потръпване.

— Те са просто едно семейство, като всички останали.

— Позволи ми да отгатна. Искат да те върнат обратно в цивилизацията, за да могат да те свържат с местните фамилии.

Тя се засмя. Отново ме целуна.

— Фамилии? Едва ли.

Прегърнах я през кръста, гушнах я.

— О, да. Сега мога да си представя. Само след няколко седмици ще взема вестника и ще видя снимката ти в рубриката „Общество“, сгодена за един от онези приятели с три фамилни имена и кариера на банкер.

Това я накара да се изкикоти.

— Не мисля така, мили мой.

— Тогава защо?

— Защото сърцето ми принадлежи на теб.

Хванах лицето й в моите ръце, погледнах в очите й.

— Наистина ли, Шарън?

— Разбира се, Алекс. Ти какво си мислиш?

— Мисля, че след цялото това време не те познавам добре.

— Ти ме познаваш по-добре от всеки друг.

— Това все още не е достатъчно.

Тя задърпа ухото си.

— Наистина те обичам, Алекс.

— Тогава ела да живееш с мен, когато се върнеш. Ще си взема по-голямо и хубаво жилище.

Целуна ме толкова страстно, че помислих това за съгласие. После се отдръпна и каза:

— Не е толкова просто.

— Защо не?

— Нещата са някак… сложни. Моля те, нека не говорим за това точно сега.

— Добре. Но мисли по въпроса.

Тя облиза долната част на брадата ми и рече:

— М-м-м. Ти мисли за това.

Започнахме да се галим. Притиснах я към себе си, зарових лице в косите й, в плътта й. Приличаше на гмурване във вана със сладък крем.

Разкопчах блузата й.

— Готов съм да те загубя. Вече ми липсваш.

— Това е добре. Ще се забавляваме през септември.

После разкопча ципа ми.

В десет и четиридесет тръгнах на среща с агента по недвижимата собственост. Мекото лято накрая бе започнало да изпепелява растенията, температурите се повишиха неимоверно, а въздухът миришеше на изгорели газове от пещ. Но Никълс Кениън все още бе изпълнен със свежест — окъпан в слънчева светлина и огласен от провинциални звуци. Не бе за вярване, че Холивуд — мошениците и тъпанарите — бяха само на няколко метра оттук.

Когато стигнах до къщата, решетъчната врата бе отворена. Закарах севила нагоре до къщата и паркирах до тъмночервен „Флийтууд Бруъм“ с хромирани джанти, телефонна антена на задното стъкло и табелка с надпис „СЕЛХАУС“.

Висока, тъмна брюнетка излезе от колата. Бе в средата на четиридесетте, хубава фигура — очевидно се поддържаше с аеробика, стегната в доста прилепнали, фабрично избелени джинси, ботуши с висок ток, блузон и доста деколтиран елек от черно кадифе, украсен с изкуствени диаманти. Носеше дамска чанта от змийска кожа, огромни изкуствени бижута от оникс и стъкло и шестоъгълни слънчеви очила, фосфоресциращи в синьо.

— Докторе? Аз съм Мики.

Под очилата се разля широка, изкуствена усмивка.

— Алекс Делауер.

— Това ли е доктор Делауер?

— Да.

Премести очилата върху темето си, прецени с поглед калта върху севила, после облеклото ми — вехти панталони от рипсено кадифе, поизбеляла риза и сандали „Хуарача“.

Прилагаше наум теста на „Дън и Брадстрийт“ върху мен: „Казва, че е лекар, но градът е пълен с неуспели артисти. Кара «Кадилак Севил», но колата е на осем години. Дали не е поредният измамник? Или някой, който в миналото е имал, но е загубил?“.

— Прекрасен ден — изрече на глас. Едната й ръка беше върху дръжката на вратата, но продължаваше да гледа изпитателно и се тревожеше. Срещите със странни мъже високо по хълмовете може би карат една жена за миг да се поколебае.

Усмихнах се и направих опит да изглеждам безобиден.

— Прекрасно — и погледнах към къщата. На дневна светлина вече видяното изглеждаше още по-зле. Моето лично късче от един град на духове. Призрачен.

Тя погрешно схвана мълчаливата ми оценка за неодобрение.

— Има страхотна гледка от вътре. Наистина е по-чаровно, чудесна конструкция. Мисля, че архитект е бил един от студентите на Нойтра.

— Интересно.

— Току-що сме го обявили за продажба, докторе. Дори не сме правили подобрения. Всъщност как се добрахте до къщата?