Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

Изненадах се, че къщата бе обзаведена, но изумлението ми бе още по-голямо, поради старомодния, запазен от петдесетте вид на това място. В онези времена органичното бе на голяма почит: земни тонове, домашно изработени свещи и ориенталски платове с преливащи се цветове. Всичкият този алуминий, пластмаси, монотонните и студени цветове изглеждаха декласирани, карикатурни.

Тя се плъзгаше наоколо, излъчвайки гордост от притежанието, дръпна завесите и ми показа стъклената стена. Гледката ме накара да забравя алуминия.

Не бе студентска квартира все пак. Помислих, че това е „номер“. Някой бе обзавел къщата за нея. Някой достатъчно стар, който през петдесетте е могъл да купи мебели.

Круз може би? Тя никога не бе изяснила отношенията им.

— Е, какво мислиш, докторе?

— Наистина е нещо. Как успя да се намъкнеш в нея?

Тя бе в кухнята и наливаше севън ъп в две чаши. Цупеше се.

— Не ти харесва.

— Не, наистина ми харесва. Фантастична е.

— Тонът ти ми говори нещо различно, Алекс.

— Просто се чудех как си успяла да го постигнеш. Финансово.

Тя направи театрална гримаса, погледна ме кръвнишки и отговори с гласа на Мата Хари:

— Аз водила таен живот.

— Аха.

— О, Алекс, не бъди толкова кисел. Не съм преспала с някого, за да я имам.

Това ме шокира.

— Не съм намеквал, че си го направила.

Усмивката й беше дяволита.

— Но ти мина през ума, сладък принце.

— Никога. — Гледах навън към планините. Над розово-кафявия хоризонт небето бе като прозрачна вода. Още едно съвпадение на цветовете от петдесетте.

— Нищо не ми е минало през акъла. Просто не бях подготвен. Не съм те виждал и чувал цяло лято и сега изведнъж ми сервираш това.

Тя ми подаде сода и сложи глава на рамото ми.

— Страхотна е. Не чак колкото си ти, но все пак е страхотна. Наслаждавай й се.

— Благодаря ти, Алекс. Ти си сладур.

Известно време постояхме там, пиейки на малки глътки. После тя отключи плъзгащата се врата и ние пристъпихме на терасата. Тясно бяло пространство, свободно висящо само върху две конзоли. Сякаш стъпвахме върху облак. Варовиковият мирис на сух храст се издигаше от каньоните. В далечината бе емблемата „ХОЛИВУД“ — провиснала и разбита, една реклама на съсипани мечти.

— Има и басейн — каза тя. — От другата страна.

— Искаш ли да се гмурнем голи?

Тя се разсмя и се облегна на перилата. Докоснах косата й, пъхнах ръка под пуловера и започнах да галя гърба й.

Изстена от задоволство, наведе се към мен, протегна ръка и ме удари по челюстта.

— Предполагам, би трябвало да дам обяснение. Само че е много объркано.

— Имам много време — казах.

— Наистина ли? — попита тя с внезапна възбуда. Завъртя се и хвана лицето ми в своите ръце. — Значи не трябва веднага да се връщаш в болницата?

— До шест имам само срещи. Зает съм чак в осем.

— Страхотно! Можем да поседим малко тук и да погледаме залеза. После ще те закарам обратно.

— Ти щеше да обясниш — напомних й.

Но тя вече бе влязла вътре и бе пуснала стереоуредбата. Чу се бавна бразилска мелодия — нежни китари и дискретни перкусии.

— Води ме — каза тя, връщайки се на терасата. Обви ръце около мен. — В танца се предполага, че води мъжът.

Залюляхме се заедно, корем до корем, език до език. Когато музиката свърши, тя ме хвана за ръка и ме поведе през късото антре към нейната спалня.

И още безцветни, украсени със стъкло мебели, лампион, ниско, широко легло с квадратни избелели табли. Над него — два тесни, високи прозорци.

Тя свали обувките си. Когато изритвах моите, забелязах нещо на стените: грубовати, детински рисунки на ябълки. Молив и пастел върху хартия с цвят на овесена каша. Но бяха поставени в скъпи рамки и покрити със стъкло.

Бе странно, но много не се замислих по въпроса. Тя бе спуснала плътни завеси над прозорците и стаята бе потънала в тъмнина. Усетих парфюма и ръката, която бе сложила върху слабините ми.

— Хайде — каза тя с безплътен глас, а ръцете й натиснаха раменете ми с неподозирана сила. Тя се стовари върху ми и ме просна на леглото, качи се отгоре и страстно ме целуна.

Прегърнати се търкаляхме, любихме се напълно облечени. Тя — седнала, с глава облегната на таблата, с разтворени крака, ръцете й обхванали коленете. Бях коленичил пред нея като за молитва, сякаш я набождах на кол с ръце, впити в горната рамка на таблата на леглото.

Неудобна поза като на задната седалка. Когато всичко свърши, тя изпълзя изпод мен и каза:

— Сега ще обясня. Аз съм сираче. И двамата ми родители умряха миналата година.