Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

Удари се, не силно — дори не нагъна решетката. Спрях зад него. Гумите все още продължаваха да се въртят, после моторът напълно загасна.

Преди да имам шанса да изляза от колата, той вече бе изскочил от пикапа залитайки, с ръце висящи отстрани на тялото, като на горила, в едната стискаше бутилка. Заключих колата. Той бе дошъл точно до мен и риташе гумите на севила, натискайки с две ръце моята врата. Бутилката бе празна. Той я вдигна, за да счупи прозореца ми, отпусна шепи и тя падна от ръката му. Проследи падането, предаде се и ме погледна. Очите му бяха воднисти, присвити и зачервени.

— Ще… ти пръсна… задника, човече.

Завалена реч. Театрални гримаси.

— По дяволите… преследваш ме?

Затвори очи, загуби равновесие и падна по корем. Удари си челото в покрива на колата.

Състояние на мозъчна деградация, породено от продължително пиянство. Но животът му не бе чак толкова дълъг. На колко ли беше — двайсет и две-три годишен?

Той ритна колата, сграбчи дръжката на вратата, не постигна целта си и се обърка. Нещо повече от дете. Лице на бебе булдог. Нисък — около метър и шейсет, но як, с увиснали рамене и силни, почернели от слънцето ръце. Червена коса до раменете, сплъстена, несресана. Тънки мустачки и брада с цвят на мъх. Пъпчици по брадата и бузите. Носеше подгизнала от пот тениска, бермуди, обувки за тенис без чорапи.

— По дяволите, човече — каза и протегна юмрук. Ръцете му бяха възлести, с белези и рани, спечени от мръсотия.

Завъртя се на пети, напълно излезе от равновесие и се приземи на гръб.

Постоя така за малко. Преместих се на другата седалка и излязох от пасажерската врата на севила. Гледаше ме, без да помръдне, отново остави очите си да се затворят, сякаш нямаше сила да ги държи отворени.

Тръгнах към пикапа му. Форд на трийсет години, зле поддържан. Олющени бели букви гласяха: „Ди Джей Расмусен. Дърводелство и поставяне рамки“. На вратата под този надпис бе отбелязан номер на пощенска кутия в Нюхол. В пикапа имаше две стълби, сандъче с инструменти, няколко завеси на корнизи.

Интериорът бъкаше от празни бутилки — повечето „Гейторейд“, „Саудърн Комфорт“ и няколко кофи за изстудяване на вино.

Сложих ключовете му в джоба си, махнах капачката на дистрибутора и се върнах там, където бе останал той.

— Ти ли си Ди Джей?

Втренчен поглед. Отблизо вонеше на пот и урина.

— Какво правеше там горе?

Никакъв отговор.

— Последна почит ли отдаваше? На доктор Ренсъм?

Погледът рязко се смекчи. На прав път бях.

— И аз също.

Напсува ме. Последва воняща оригня, която ме накара да отстъпя. Той мърмореше, опита се да раздвижи едната си ръка, не успя. Затвори очи. Имаше болезнен вид.

— Бях неин приятел — казах.

Оригване и гъргорене. Изглеждаше готов да повърне. Отстъпих с още няколко крачки, зачаках.

Непродуктивна суха храчка. Очите му се отвориха и гледаха в нищото.

— Бях неин приятел, а ти?

Изпъшка. Отново се опита да повърне.

— Ди Джей?

— Ох, човече… ти се…

Отдалечи се, като се влачеше.

— Какво?

— Ебаваш… с… главата ми.

— Дори не се опитвам. Просто искам да разбера защо умря тя?

Пак вопъл.

Прокара език върху устните си. Опита се да се изхрачи, но само се олигави.

— Ако тя ти е била нещо повече от приятелка, сигурно за теб е било по-трудно. Загубването на терапевта може да бъде като загубването на родител.

Отново ме напсува.

— Тя лекуваше ли те, Ди Джей?

— По дяволите! — След няколко опита най-накрая успя да се изправи на крака, дойде до мен и падна върху ми.

Отпуснат като дрипа, с огромни ръце, но мъртво пиян, не можа да възпроизведе удар. Лесно го парирах с ръка на гърдите. Хванах и двете му ръце и го поставих обратно на земята.

Показах му капачката и ключовете.

— Хей, човече… какво, по…

— Не си в състояние да шофираш. Ще ги задържа, докато не ми покажеш, че си се съвзел.

Пак изпсува, но не така убедително.

— Кажи ми Ди Джей. Тогава ще се пръждосам.

— За… какво?

— За това, че си бил пациент на доктор Ренсъм.

Ненормално тръскане на главата. „Ъх-ъх… не съм… луд.“

— Каква е връзката ти с нея?

— Болен гръб.

— Силни болки?

— Ударих се… шибана работа. — Докато си спомняше, усилено хапеше устни.

— Доктор Ренсъм ти помагаше да преодолееш болката ли?

Кимване.

— И… после… — Направи отчаян опит да си върне ключовете. — Дай си ми ги.

— После какво?

— Върни ми ги, човече!

— След като тя ти излекува болката, какво стана?