Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— Д-р Делауер ли е? Мора Бенън? „Лос Анджелис таймс“?

Звучеше като че бе на тринайсет, имаше висок глас с леко съскане и акцент от Ню Ингланд и обърна съобщенията си във въпроси.

— Здравейте, госпожице Бенън.

— Нед Бионди ми даде номера ви? Толкова се радвам, че ви хванах — чудя се дали можем да се срещнем?

— С каква цел?

— Вие познавахте доктор Ренсъм, нали? Помислих си, дали не можете да ми дадете някаква допълнителна информация за нея?

— Не мисля, че ще ви бъда от полза.

— О? — Звучеше унило.

— Не бях срещал доктор Ренсъм от години.

— О. Само си помислих… Добре, нали знаете, опитвам се да дам добре оформена картина, да вложа някакъв подтекст? За биографията й? Толкова странно нещо, психоложка да се убие по този начин — все едно човек да ухапе куче, нали знаете? Хората ще се заинтересуват да разберат защо.

— Вие успяхте ли да научите нещо повече от онова, което написахте в първата статия?

— Не. Не успях, доктор Делауер. Има ли още нещо за откриване? Защото, ако има, наистина ще ви бъда много благодарна да го науча. Мисля, че полицията ми обръща гръб. Няколко пъти им се обаждах, но никой не се отзова. — Пауза. — Мисля, че не ме вземат на сериозно.

„Тайната на интимния живот, най-големият лукс.“

— Бих искал да ви помогна, но наистина нямам какво да добавя.

— Господин Бионди каза…

— Ако съм накарал господин Бионди да мисли нещо друго, много съжалявам, госпожице Бенън.

— Окей. Но, ако откриете нещо, моля ви да ме уведомите.

— Ще направя всичко възможно.

— Благодаря, доктор Делауер.

Седнах и се загледах през прозореца, усетих настъпващата самота.

Нещастието обича компанията — колкото е по-голямо нещастието на другия човек, толкова по-добра е компанията. Телефонирах на информацията в „Нюхол“ и поисках номера на Ди Джей Расмусен. Нямаше го в указателя.

Сетих се за единствената ми друга връзка с младия пияница и се обадих в кабинета на доктор Лесли Уайнгардън.

— Тъкмо щях да ви позвъня — каза секретарката. — Докторът може да се срещне с вас след последния си пациент, около шест.

— Наистина нямам нужда да си записвам час. Просто исках да поговоря с нея по телефона.

— Предавам онова, което тя ми каза, доктор Делауер.

— В шест е добре.

Кабинетът на Лесли Уайнгардън бе разположен в триетажна сграда от червена тухла, построена по времето на Конфедерацията, с варовиков корниз и горскозелени щори, разположена в сърцето на медицинския център на Бевърли Хилс. Отвътре бе облицована с вертикални плочи от златен дъб, зелено-розови килими. В указателя бяха записани няколко дузини обитатели: лекари, зъболекари и множество доктори на науките. Един от тях привлече вниманието ми: доктор Круз, П. П., апартамент 300. Имаше някакъв смисъл — там бяха разположени лекарски кабинети, но преди години адресът му бе различен.

Кабинетът на Лесли Уайнгардън бе на партера, срещу задната част на сградата. Върху табелката бе отбелязано, че е интернист и специалист по женски болести. Чакалнята бе малка и украсена според възможностите на бюджета — сиво-бели тапети, столове и модерни датски маси, колекция от гравюри, множество висящи растения, засадени в сламени кошници. Нямаше пациенти, но остатъците от дневния поток бяха очевидни: опаковки от дъвка, празно шишенце от аспирин и пластмасови таблички на масичката за кафе, разтворени списания по столовете.

Почуках на стъклената секция от вратата и почаках няколко секунди, преди тя да се отвори с плъзгане. Показа се испанка на около петдесет.

— Мога ли да ви помогна?

— Аз съм доктор Делауер. Имам уговорена среща с доктор Уайнгардън.

— Ще й съобщя, че сте тук.

Чаках половин час, прелиствах списанията и се чудех дали някой от тях е чел рубриката на доктор Пол Круз. В шест и половина вратата на вътрешния кабинет се отвори и отвътре излезе жена на около трийсет с приятна външност.

Бе миньонче, много фина, с права, къса коса и крехко, пълно с живот лице. Носеше звънтящи сребърни обеци, бяла копринена блуза, тъмносиви габардинени панталони с плохи и сиви велурени обувки. На врата й висеше стетоскоп. Под него имаше тежка, златна верижка. Чертите й бяха деликатни и правилни, очите — с форма на бадем и тъмнокафяви. Като на Робин. Носеше лек грим. Не се нуждаеше от него.

Изправих се.

— Господин Делауер? Аз съм доктор Уайнгардън.

Тя подаде ръка, а аз я поех. Костите й бяха крехки, дланта — нежна и суха. Постави двете си ръце на хълбоците.