Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— С какво мога да ви бъда полезна?

— Вие сте насочвали пациенти към психоложката Шарън Ренсъм. Не знам дали сте чули, но тя умря — самоуби се в неделя. Бих искал да поговоря с вас за нея. За да вляза във връзка с някои от онези пациенти.

— Да, четох вестника. Какво общо имате с нея и пациентите й?

Нито сянка от изненада.

— Най-вече лична връзка и донякъде професионална. — Подадох визитната си картичка.

Прочете я внимателно.

— Вие също сте психолог. В такъв случай не господин, а доктор Делауер. Беа ми каза господин. — Прибра картичката в джоба си. — Вие ли бяхте лекуващият й лекар?

Въпросът ме свари неподготвен.

— Не.

— Защото тя със сигурност имаше нужда от такъв. — Неодобрителен поглед. — Защо чак толкова се безпокоите за нейните пациенти?

— Натъкнах се на един от тях днес — Ди Джей Расмусен. Той ми даде името ви.

Това е накара да потръпне, но нищо не каза.

— Беше мъртво пиян. Подозирам, че няма да може да се съвземе и има опасност от срив. Може би насилие. Загубата на терапевт може да се окаже като загубата на родител. Чудя се колко ли от останалите…

— Да, да, разбира се. Всичко ми е ясно. Но все още не проумявам вашата тревога. До каква степен сте намесен във всичко това?

Замислих се за най-добрия начин да й отговоря.

— Донякъде чувствам известна вина. Шарън и аз бяхме близки познати едно време в университета. Не бях я виждал от години. Случайно я срещнах на едно парти миналата събота. Изглеждаше разтревожена от нещо, попита дали не би могла да говори с мен. Определихме си среща. Размислих и се отказах на следващия ден. Същата нощ тя се е самоубила. Предполагам, все още се чудя дали не бях в състояние да спра това. Бих искал да предотвратя допълнително страдание, ако мога.

— Дано да е истина. Нали не работите за някой адвокат мошеник?

— Защо бих го правил?

— Значи искате от мен да се свържа с всички пациенти, които съм насочила към нея? — усмихна се тя.

— И да ми съобщите за други източници на пренасочване, които са ви известни.

Усмивката стана студена.

— Това би било трудно, доктор Делауер. Идеята ви не е добра, а и няма чак толкова пренасочени пациенти все пак. Нямам представа кой друг й е пращал пациенти. Макар че със сигурност ги съжалявам.

Тя спря и сякаш търсеше подходящи думи.

— Шарън Ренсъм бе… Тя и аз… Добре де, вие кажете първо. Защо отказахте срещата?

— Не исках да се забърквам с нея. Тя е… Тя бе много сложна личност.

— Да, със сигурност. — Погледна си часовника и прибра стетоскопа. — Е, добре, отивам на обяд. Ще ви проверя. Ако сте този, за когото се представяте, ще говоря с вас. Но първо трябва да се нахраня.

Остави ме в чакалнята. Върна се няколко минути по-късно.

— Окей — каза го, без да ме погледне.

Отидохме в кафенето на „Брайтън“. Поръча си сандвич с риба тон върху ориз и билков чай. Аз подгоних две сварени яйца из чинията си, сякаш бяха гумени.

Ядеше бързо, без да се церемони. За десерт си поръча огромна порция сладолед с плодове и преди да отмести порцията, вече бе омела половината.

След като избърса устни, тя каза:

— Когато ми съобщиха, че някой се обажда заради Шарън, честно казано — доста се притесних. Тя ми причини неприятности. Отдавна не работим заедно.

— Какви неприятности?

— Само секунда — повика сервитьорката и помоли отново да й донесат чай. Поръчах си кафе. Сметката дойде с питиетата.

Взех я.

— Поемам разходите.

— Купуване на информация?

— Говорехте за проблемите, причинени от нея — усмихнах се аз.

Поклати глава, изпълнена със съмнения.

— Момче, въобще не съм сигурна дали все пак ми се ще да се вкарвам в тази история.

— Поверително — обещах.

— Законно ли е? Или е както при пациентите: „Вие сте моя терапевт“.

— Ако това ще ви успокои.

— Говорите като истински психо лекар. Да, успокоява ме. Заемаме се с опасна работа — етични проблеми. — Погледът й стана остър. — За мен нямаше друг изход да го предотвратя, освен да се обърна към съда за нарушаване на лекарската етика. Когато някой мошеник адвокат обаче успее да оправи такъв случай, той се нахвърля върху всеки лекар, изпратил пациент като свидетел в съда.

— Последното нещо, към което се стремя, е да подбуждам някого към съдебен иск — отговорих.

— Така е и при мен.

Тя удари с длани по масата, толкова силно, че солницата подскочи.

— Проклятие! Тя такъв ми го забучи! Само мисълта за нея ме подлудява. Съжалявам, че е умряла, но не изпитвам никаква горест. Тя ме използва.