Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— Името му още седи в списъка на обитателите на сградата. Той не практикува ли тук?

— Както вече споменах, никога не съм го виждала. А когато го търсех, разговарях с портиера. И той въобще не го бе виждал. Десет към едно залагам, че Круз го е наел за нея. Тя сигурно и него го е побърквала.

— Защо го казвате?

— Защото специалността й бе да побърква мъжете, така ли е? Именно това правеше. Вероятно така си е пробивала пътя към доктората.

Замислих се върху това. Изгубих се в мислите си.

— Вие няма да продължите да се занимавате с търсенето на пациентите, нали?

— Не — отговорих, но взех решението едва в този миг. — Казаното от вас поставя нещата в друга плоскост. Но трябва нещо да направим за Расмусен. Той е бомба със закъснител.

— Оставете го да се самовзриви — още едно добро отърване.

— Ами ако нарани някой друг?

— Вие какво бихте могли да сторите, за да предотвратите такова нещо?

Нямах отговор.

— Слушайте, бих искала да бъда съвсем ясна. Желая да съм вън — свободна от цялата тази помия, от притесненията. Схванахте ли?

— Схванах.

— Със сигурност се надявам, че сте го разбрал. Ако използвате нещо от казаното, за да ме набъркате с нея, ще отрека да е излязло от моята уста. Досиетата на всички пациенти, до които тя се докосна, са унищожени. Ако споменете името ми, ще ви съдя за нарушаване на лекарската тайна.

— Успокойте се. Вие ми изложихте позицията си.

— Наистина се надявам, че е така.

Сграбчи сметката от ръката ми и стана.

— Ще платя аз. Благодаря ви.

Безплатни посещения за доусъвършенстване на лечението. Това ми навя мисли, които бях забравил.

На път за вкъщи мислех колко ли мъже Шарън е превърнала в свои жертви. Колко ли време е продължило? Сега ми бе невъзможно да си представя мъж в живота й, без да допусна сексуална връзка.

Трап. Шейхът. Ди Джей Расмусен. Всички ли бяха жертви?

Чудех се особено за Расмусен. Все още ли е поддържал връзки с нея в момента на смъртта й? Това би обяснило защо загубата така дълбоко го бе наранила. Защо пиеше до вкаменяване и правеше дълги обиколки около дома й.

И срещна друг екскурзиант: мен.

„Как е възможно такъв човек да стане терапевт все пак? Абе хора, вие не ги ли проверявате?“

Не я бях заличил от живота си. Дълго време го бях осмислял, като си казвах, че съм бил млад и наивен, твърде зелен, за да познавам нещо по-добро. И въпреки това само преди три дни отново бях готов да се предам и да се срещна с нея. Готов да започна… какво?

Фактът, че бях отказал срещата, ме успокояваше все пак. Но ако тя се бе обадила и бе поставила клопката в гласа си, бе казала какво чудесно момче съм — тогава какво? Бих ли могъл да се съпротивя на усещането, че съм желан? Дали щях да отхвърля възможността да чуя „проблема“ й, дори евентуално да го разреша?

Нямах честен отговор. Което говореше много за моралните ми устои. И за духовното ми здраве.

Затънах в себеоценката си, появиха се съмнения, които бях сметнал за изчистени по време на терапевтичното ми обучение. Кое ми даваше право да моделирам живота на други хора, когато не можех да туря ред в собствения си? Кое ме правеше авторитет пред децата на други хора, когато самият аз никога не бях отгледал собствено дете?

Доктор Експерт. Кого, по дяволите, залъгвах?

Спомних си добрата, майчинска усмивка на Ада Смол — моята научна ръководителка. Нежен глас с бруклински акцент. Мек поглед. Безусловно приемане, дори и лошите новини, поднесени внимателно, се приемат по-леко…

„… твоята силна нужда винаги да контролираш нещата, Алекс. Не е голям дефект, но в определен момент ще се наложи да я изследваме…“

Ада бе извървяла с мен дълъг път. Имах щастието да бъда прикрепен към нея. Сега бяхме колеги, взаимно си насочвахме пациенти, обсъждахме случаи. Можех ли някога да се върна при нея и да й покажа белезите си?

Шарън не бе имала такъв късмет с разпределението си. Пол Питър Круз. Овластен боклук. Мръсник. Дрънка все една и съща плоча — теорията за еднаквите възможности. Допусках на какво приличаше обучението по терапевта под негово ръководство. Въпреки че тя бе останала дълго заедно с него, след като се бе дипломирала — негова асистентка и след получаване на лиценза.

Вършела бе мръсотиите си в наетото от него помещение. Това говореше достатъчно и за него, и за нея. Чудех се кой кого е мамел в техните отношения.

Експлоататори. Жертви.

Но последната й жертва бе самата тя. Защо?

Опитвах се да престана да мисля за това. Извиках Робин в съзнанието си. Независимо от обрата на нещата, онова, което някога имаше помежду ни, поне бе истинско.