Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

„Аз бях тяхното единствено малко момиченце.“

Изненада, изненада.

Погледнах към нея, докоснах голите й рамене, очаквайки обичайната топлина. Но тя бе студена и суха, странно неорганична.

Наведох се и целунах тила й. Тя подскочи и извика, сякаш я биеха. Размахвайки китки, падна назад в леглото, краката — широко разкрачени в безпомощно карикатурна сексуална поза, дишаше на пресекулки, погледът й впит в мен.

— Шарън…

Гледаше ме, сякаш бях чудовище. Устата й се разтвори за беззвучен стон.

Снимката се плъзна на земята. Вдигнах я и видях нещо написано на гърба. Единствено изречение с уверен почерк.

„Ш и Ш. Безмълвни партньори.“

Обърнах обратно снимката и погледнах близначките.

— Не — изкрещя, като скочи и се нахвърли върху ми. — Не, не, не! Дай, дай, дай! Моя, моя! Дай!

Започна да ме драска, за да получи снимката. Яростта й бе неописуема, сатанинска промяна. Стоях в потрес. Пъхнах я в леглото.

Сграбчи я, притисна я към гърдите си, просна се по корем, а после запълзя по леглото, докато отново се намести до таблата. Ръката й пробождаше въздуха помежду ни, определяйки до къде се простираше територията, забранена за мъже. Косата й бе провиснала. Приличаше на лудата Медуза. Седна на колене, започна да се люлее и тресе, големите гърди подскачаха.

— Шарън, какво се е случило?

— Махай се! Махай се!

— Миличка…

— Махай се! Вън оттук! Махай се! Махай се!

Пот извираше от нея, струеше по тялото й. Горещи, розови петна изпъстриха белотата на кожата й, сякаш буен пламък я изпепеляваше отвътре.

Изсъска ми, после заскимтя и се сви на кълбо като ембрион. Продължаваше да притиска снимката към сърцето си. Наблюдавах как се издига и спуска при всяко измъчено дишане. Направих крачка напред.

— Не, махай се! Махай се!

Погледът й бе убийствен.

Излязох от стаята, чувствах се зашеметен, болен и глупав.

Сигурен, че каквото и да бе имало между нас, то бе свършило.

Не знаех дали е за добро, или за зло.

В сряда сутринта бях обратно в Бевърли Хилс, в мансардния офис на „Трентън, Уърти и Ла Роса“. Седях в заседателната зала, облицована с розово дърво, с множество абстрактни картини по стените, с млечнобели кожени кресла и маса с формата на футболно игрище, покрита с опушено стъкло. Трябваше да дам показания под клетва.

Мал бе седнал до мен, съвсем преднамерено изтупан в костюм от сребърна коприна, брада на пет дни и коса до раменете. Зад нас върху триножник също от розово дърво бе поставена черна дъска и ракла за багаж, върху която имаше куфарче за документи от телешки бокс. Мал си падаше много по модерните куфарчета. Срещу нас бе седнала юридическата репортерка със стенографска машина. Заобиколена бе от осем — не седем — адвокати.

— Застрахователната компания изпрати три броя. Онези първите трима — прошепна Мал.

Погледнах триото. Млади, гладко избръснати, с погребален вид.

Говорителят им беше едър, рано олисял приятел, в началото на тридесетте, на име Морети. Имаше месеста брада с трапчинка по средата, широки рамене и чар на казармен строевак. Една от секретарките на Мал поднесе кафе и сладки и докато похапвахме Морети ми даде да разбера, че е завършил висш курс по психология в Станфорд. Небрежно процеди имената на високоуважавани професори, като безуспешно се опита да ме въвлече в служебен разговор на професионален жаргон. Гледаше ме изпитателно с кафявите си очи над ръба на чашката за кафе.

Когато представих доклада си, той се премести до ръба на стола си. Щом свърших, той пръв заговори. Другите адвокати бяха в негово подчинение. Като глутница стадо те бяха избрали своя водач убиец и бяха доволни да седят настрани и му разрешаваха сам да отвори първите рани.

Той ми напомни, че съм задължен пред закона да казвам истината, все едно съм в съда и че давам показания под клетва, т.е. мога да бъда подведен под съдебна отговорност за измама. След това извади купчина фотокопия с дебелината на телефонен указател от куфарчето си и направи показно подреждане върху масата, като ги сортираше, пъхаше на място и изправяше ъгълчетата им. Като вдигна най-горната статия, той каза:

— Бих искал да ви прочета нещо, докторе.

— Разбира се.

— Всъщност, не ви исках разрешение.

— Нито пък аз ви го дадох. — Усмивката от лицето му изчезна. Мал ме сръга под масата. Някой се покашля. Морети ме убиваше с поглед. После си сложи чифт осмоъгълни очила без рамка, прочисти гърло и започна да чете. Свърши един цял параграф, преди да се обърне към мен.