Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— Познато ли е, докторе?

— Да.

— Помните ли източника?

— Това е въведение към статия, която публикувах в „Джърнал ъф Педиатрик“ през 1981-ва. Лятото на 81-ва, мисля. През август.

Проучи датата, но не направи коментар.

— А спомняте ли си същината на статията, докторе?

— Да.

— Можете ли да ни я изложите накратко?

— В статията е описано изследване, извършено от мен в периода 1977 — 80-та, когато бях в „Уестърн Педиатрик Хоспитал“. Изследването бе спонсорирано от Националния институт за душевно здраве и бе предназначено да проучи последиците от хроничната болест върху психологическата адаптация на децата.

— Добре обмислено изследване ли бе, докторе?

— Убеден съм.

— Вие сте убеден. Разкажете ни какво правихте по време на това добре обмислено изследване и по-специално обяснете методологията си.

— Проведох няколко теста за психологическа адаптация на примерна група от болни деца и контролна група от здрави деца. Децата имаха еднакъв социален произход, положение на родителите и брой на членовете на семействата им. Нямаше съществена разлика между групите.

— Никаква съществена разлика, според всички измерения на психологическата адаптация?

— Правилно.

Морети погледна към юридическата репортерка:

— Той говори бързо, успявате ли всичко да запишете?

Тя кимна.

Обратно към мен:

— Заради онези от нас, които не са запознати с психологическия жаргон, пояснете какво означава без съществена разлика?

— Групите бяха статистически неотличими. Средните резултати на тези показатели бяха много подобни.

— Средни ли?

— Медианата — петдесетпроцентовата граница. Математически това е най-точното измерение за еднаквост.

— Да, разбира се, но какво означава всичко това?

— Хроничноболните деца може да развият същите проблеми, но това че са болни не ги прави непременно невротични или психически разстроени.

— Задръжте за момент — каза Морети, като тупкаше по масата купчината листове. — Тук не виждам да се споменава за каквито и да е проблеми, докторе. Вашето основно откритие е, че болните деца са били нормални.

— Това е истина. Въпреки това…

— Твърдите го точно тук, докторе — той вдигна статията и заби пръст в една от страниците, — цитирам дума по дума: „в нормалните граници“. Казано с прости думи, тези деца не са по-нервни, или несигурни, или предразположени към заболяване от техните здрави връстници, нали, докторе?

— Започва да звучи аргументирано. Тук сме да докажем фактите — каза Мал.

— В най-добрия случай лъже факти — отсече Морети. — Това е психология, не е наука.

— Вие цитирахте статията, господин съветник — рече Мал.

— Докладът на вашия свидетел май започва да противоречи на собствените му публикации.

— Бихте ли желали аз да отговоря на въпроса ви? — попитах Морети.

Той прибра очилата, седна и ни дари с четвърт усмивка.

— Ако сте в състояние.

— Прочетете в дискусионната част и по-точно последните три параграфа. Споменал съм няколко области от проблеми, с които хронично болните деца трябва да се справят през целия си живот — болка и дискомфорт, скъсване с училищната среда поради лечение и хоспитализация, телесни промени, получени както от болестта, така и от лечението, неприемането им в обществото, прекалените грижи от страна на родителите. Най-общо децата добре се справят, но проблемите все още си съществуват.

— Дискусионната част ли, аха — рече Морети. — Мястото, където изследователите натъпкват своите догадки. Но собствените ви данни, вашата статистика сочи нещо друго. Така ли е, докторе…

— С други думи — прекъсна го Мал, обръщайки се към мен, — онова, което твърдите, доктор Делауер, е, че и болните и травматизираните деца се сблъскват с постоянен поток предизвикателства — за тях животът е агонизиращ — но някои успяват и да се справят.

— Да.

Мал преброди с очи по цялата маса, съзнателно отбягвайки Морети, като влезе в безсловесен контакт с останалите адвокати.

— Няма причина да наказваме едно дете, че успява да се справи добре, нали, господа?

— Кой е свидетелят тук? — изстреля Морети, размахвайки фотокопията.

— Няма причина да наказваме едно дете, затова че се справя със своята травма — каза Мал.

— Травма ли? — попита Морети. — В тази статия нищо не пише за травматизирани деца. Това са хронично болни деца — хронически, погледнато в дългосрочна перспектива. Дерън Бъркхалтър е единствен случай. Той няма болка като последица или физическа промяна, с която да се справя. Дори е бил по-малко уязвим откъм проблеми в сравнение с някои хронични инвалиди.