Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— Да, нека поговорим за баща му Грегъри Джо Бъркхалтър, който има криминално досие. Знаете ли това, докторе?

— Да, известно ми е. Обвинение в дребна кражба преди няколко години.

— Дребна кражба, докторе, но е лежал в затвора.

— И какво от това? — попита Мал.

— Ами, господин Уърти, това, че вашият експерт, базиращ заключенията си върху мнението на индивид, който не би бил квалифициран като експерт в съда, иска да докаже, че този баща е бил главен източник на интелектуална стимулация за своето дете, а оттам и главна материална и емоционална загуба, дължаща се на смъртта на бащата. Този баща е бил криминален престъпник, с възможно най-ниското образование.

— Господин Морети — казах аз. — Да не би да твърдите, че си струва да се скърби само за загубата на високообразованите родители?

Той не ми обърна внимание.

— … докато фактически данните, имащи връзка със случая, показват социална и емоционална нищета…

Той продължи още известно време, като повиши тона и скоростта, ярко искрящ от блясъка на победата. Мал също се бе увлякъл в двубоя и само очакваше мига на контраудара.

Още глупотевини. А истината — да върви по дяволите. Наистина започна да ми писва и го прекъснах, като повиших глас, за да бъда чут от цялата адвокатура.

— Господин Морети, вие сте класически пример за твърдението, че „ниско образованият винаги може да бъде опасен“.

Морети почти се изправи на място, закашля се и после пак се настани в стола, като стисна зъби.

— Ставате опасен, докторе.

— Срещата трябваше да е за уточняване на фактите. Ако искате да чуете онова, което съм длъжен да кажа, добре. Ако пък искате да ни играете егоцентрични пиески, няма да си губя времето.

Морети цъкна с език.

— Ако това е предзнаменование за поведението му в съда, вие сте на ръба на опасността, господин Уърти.

Мал не отговори. Но записа в тефтера си: „Дали не съм създал чудовище?“. После го прикри с ръка.

Морети не пропусна нищо:

— Нещо, което ще ни трябва за протокола, г-н съветник?

— Просто си драскам — рече Мал и започна да рисува гола жена.

— Говорехме за травмата в детска възраст — обърнах се към Морети. — Ако искате мога да ви го пратя по пощата?

Морети се опита да се направи на удивен.

— Можете да го изпратите, ако има нещо за добавяне в доклада ви.

— Тъй като вие извадихте погрешни заключения от доклада ми, имам много за добавяне. Дерън Бъркхалтър страда от посттравматична стресова реакция, която може да се превърне в дълготрайни психологични проблеми. Само бързата терапия и консултиране на майката намалиха до известна степен симптомите, но е необходимо допълнително лечение.

Към другите адвокати:

— Не казвам, че дълготрайните психологически проблеми са неизбежни, но не мога и да отрека, че те са вероятни. Никой разумен експерт не би го направил.

— О, за бога! — рече Морети. — Та детето е едва на две годинки.

— Двайсет и шест месеца.

— Все същото. По време на катастрофата е бил на осемнайсет месеца. И вие ми казвате, че ще се явите в съда и ще свидетелствате под клетва, че когато стане на двайсет и шест, би бил психологически разстроен от катастрофа, случила се докато е бил бебе?

— Точно това ви казвам. Травмираща сцена — жива и кървава, се забива в подсъзнанието…

Морети изхърка:

— Подсъзнанието на какво прилича, докторе. Никога не съм виждал такова нещо.

— И въпреки това вие също притежавате такова, господин Морети. Както аз и всички останали в тази зала. Казано простичко, подсъзнанието е хамбар. Тази част от нашия мозък, където слагаме преживявания и чувства, с които не желаем да се занимаваме. Когато защитните ни сили намалеят, хамбарът се появява на повърхността и някои от складираните материали се изплъзват оттам — сънища, фантазии — очевидно ирационални, та дори и саморазрушително поведение, което наричаме симптоми. Подсъзнанието е истинско, г-н Морети. То ви кара да сънувате, че побеждавате. Голяма част от онова, което ви е накарало да станете адвокат.

Това лично го засегна. С голямо усилие запази самообладание, но очите му хвърляха мълнии, ноздрите се разшириха, стисна устни толкова силно, че се набръчкаха.

— Благодаря ви за това проникновение, докторе. Изпратете ми сметката, макар че като гледам как товарите господин Уърти, едва ли ще мога да си платя. Нека в този момент да се концентрираме върху катастрофата…

— „Катастрофа“ въобще не би могла да опише преживяното от Дерън Бъркхалтър. По-точно би било да кажем „злополука“. Момчето е задрямало в колата, до мига на удара. Първото нещо, което вижда, когато се събужда, е отделената от тялото глава на баща му, която лети от предната седалка и тупва точно до него, чертите му все още са имали живот.