Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— Не. Но това бе отдавна.

— Да. Хората се променят. Това именно ни създава работа.

— Свръхдоза наркотици и куршум — повторих.

— Намерението е било сериозно, особено за жена. Макар че, ако е искала да бъде напълно сигурно, трябвало е само да налапа пистолета и право в гръбначния мозък. Разбива автономната система и прекратява дишането. Но повечето не знаят това. Гледат телевизия, мислят, че изстрел в слепоочието… — Спря се. — Прощавай.

— Няма нищо. С толкова много опиати в организма, би трябвало да е много сънлива, за да стреля?

— Не е точно така. Ето и интересната част. Следователят ми каза, че отделът им бързо се е справил със случая по заповед на шефа. Обикновено следствието продължава от шест до осем седмици по това време на годината. Получили са също и заповеди да не обсъждат случая с никого.

— Защо е цялата тази секретност?

— Патологът е останал с впечатление, че е работа на богаташи. Максимално замазване на уликите и запазване на пълно мълчание.

— Полицейският участък даде информация на пресата.

— Цензурирана информация. Стратегическо мислене. Ако не кажеш нищо, а някой разбере, че криеш, веднага започват да мислят, че има заговор. Да им кажеш онова, което ти желаеш, е много по-безопасно. Преструваш се на прям и искрен. Не че има много за казване в този случай — явно самоубийство — няма доказателство за прикриване на следи. По отношение на изстрела в дрогирано състояние патологът има две версии. Първо — приготвила си е коктейл от алкохол и наркотици, после премислила и за да приключи по-бързо и може би по-драматично, потърсила пистолета. Има смисъл според мен — самоубийството е някакво послание, нали? Вие, приятели, сте ни учили на това — последно обвинение към света. Хората наистина имат голям избор как да изразят недоволството си, вярно ли е?

— Правилно. Какво е второто?

— Използвала е наркотика и алкохола, за да потисне задръжките си, събира достатъчно кураж и се застрелва. Когато се е почувствала достатъчно размекната, дръпнала спусъка. Независимо кой от двата варианта разгледаш, краят е един и същ.

— Да е оставила някаква бележка?

— Не. Много хора не оставят. Така ли е?

— Така е.

— Както казва онова канадче, господин Какмубешеимето, самият медиум си е едно съобщение.

— Кой детектив се занимава със случая?

— Името му е Пинкли. Точно вчера си е взел отпуската и е заминал на Хаваите.

— Много удобно.

— Не бих дигал много пара заради това. Отпуските се планират предварително. Пинкли е запален сърфист — дори се състезава в национален мащаб. Всяка година по това време ходи там, за да уцели големите вълни край Уиамеа. Обадих се в Холивуд и те го потвърдиха. Дежурствата също се определят месеци по-рано.

— Кой е поел разследването от Пинкли?

— Няма нищо за поемане, докторе. Делото е приключено.

— Ами Трап, който обикаляше около къщата й?

Той понижи глас.

— Нали ти казах, че съм открил малко. Това не включваше втурване в кабинета на моя капитан и обвинение в престъпление от трета степен.

— Добре, извинявай.

— Няма нужда от извинения. Просто трябва да бъда внимателен.

— Още нещо, Дел?

Пауза.

— Колко добре каза, че си я познавал?

— Минаха шест години, откакто не съм я срещал.

— Достатъчно добре ли я познаваше, за да ти е известно, че не е била монахиня?

— Достатъчно добре.

— Хубаво. Ако беше близък роднина или съпруг, не бих ти съобщил следното: има нещо абсолютно забранено за изнасяне пред публика. Източникът ми от Холивуд твърди, че из участъка се носят слухове. Когато отишли горе в къщата й, един от техническия персонал открил порнофилм, напъхан под дюшека — нищо изискано. С нейно участие. Може и да е била лекарка, но е притежавала и други таланти.

Дъхът ми спря.

— Докторе?

— Този филм все още ли е сред доказателствата, Дел?

— Не всичко се предава в склада за доказателства.

— Ясно.

— Случаи като този са по-добри за дамите. Какво е за предпочитане, това проклето нещо да се съхранява в чекмеджето за бельо на някое ченге, извадено само веднъж тайно, за частна употреба, или пък да даде информация на пресата, за да се отърве — „Лекарят е имал таен живот“. Знаеш ли какво са направили с туй нещо? Искам да каже, че въобще не е от филмчетата на Уолт Дисни.

— Какво е имало на него?

— Ти какво си представяш?

— Не можеш ли да бъдеш малко по-конкретен, Дел?

— Наистина ли искаш да чуеш?

— Хайде, давай!

Той въздъхна тежко.