Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— Вероятно има филми, които ти не си гледал.

— Сигурен съм, че има. Но има ли доказателство, че той ги е снимал?

— Не. Само вътрешно чувство.

— Какво ти е известно за клипа, освен че и тя участва?

— Говори се, че става въпрос за съблазняване между пациентка и лекар. Човекът, който ми го описа, също не го е гледал, а и копието изчезна.

— Значи, с други думи, ти ми разказваш информация от трета ръка — старата телефонна игра. Нали ти е ясно как се доказва тая работа. Възможно е даже да не е тя.

— Може би.

Пауза.

— Искаш ли да се опитам да открия нещо?

— Как?

— Бих могъл да се добера до някое копие. Стари връзки от времето на изследователските проекти.

— Ами, не знам.

— Да-а. Би могло да се окаже болезнено, забрави, че съм го споменал. О, светлината ми се включи току-що. Имам пациент в чакалнята. Нещо друго да имаш наум?

Борех се с чувствата си. Любопитство — не. Да си кажем правичката, Делауер, това е чисто воайорство, заклещен в люта битка със страх от научаване на вероятно по-противни истини.

Казах на глас:

— Виж дали не можеш да се докопаш до филма.

— Сигурен ли си?

Не бях, но чух собствения си глас да казва „да“.

— Добре тогава. Ще ти се обадя, веднага щом разбера нещо.

Обратно вкъщи направих опит да се свържа с Робин, но попаднах на майка й и бях принуден да изслушам доста неприятен за мен монолог. В това време звънецът на вратата иззвъня. Окачих набързо слушалката и докато стигна до вратата, пак се звънна. Погледнах през шпионката и видях познато лице — голямо, разлято и с широки пори, почти момчешко. Остра, черна коса, леко посивяваща, подстригана демоде, малко в стил „Кенеди“. Голям и гърбав нос, чифт святкащи зелени очи под надвисналите гъсти вежди. Бледа кожа, сега почервеняла от слънчевите лъчи. Носът — червен и белещ се. Целият този непривлекателен комплект — нацупен.

Отворих вратата.

— Четири дни предварително, Майло. Копнеж по цивилизацията ли?

— Риба — каза той, пускайки покрай ушите си въпроса, като придържаше метален съд, пълен с лед. Гледаше ме от упор.

— Видът ти е ужасен.

— Покорно благодаря. Ти самият приличаш на кисело мляко с ягоди. Поразмътен на дъното. — Направи гримаса. — Навсякъде ме сърби. Ето, взимай. Трябва да се почеша.

Напъха ми металното сандъче. Под тежестта му направих крачка назад. Пренесох го през къщата и го поставих върху кухненския шкаф. Последва ме и се пльосна на един стол, протягайки дългите си крака и прекарвайки две ръце по лицето си, сякаш се миеше без вода.

В сандъчето се мъдреха две огромни пъстърви, увити в прозрачно фолио. Наложи ми се да ги изпържа, докато Майло ми разказваше за преживяното по време на риболовния поход и пресушаваше бира след бира.

Сервирах му риба и половина, оставяйки другата половина за себе си. Налях две чаши с ледена вода и ги сложих на масата. Някъде ми се намираше бутилка бяло вино, но не бе изстудено. Освен това не ми се пиеше, а и последното нещо, от което точно сега Майло се нуждаеше, бе допълнителен алкохол.

Погледна водата, сякаш бе от помийната яма, но все пак я изпи. След като излапа на няколко хапки своята порция, той погледна към недокоснатата риба в моята.

— Искаш ли я? — попитах.

— Не си ли гладен?

— Ядох малко преди да се появиш.

Хвърли ми продължителен поглед.

— Добре, дай я насам.

Когато и последната половинка пъстърва свърши, той рече:

— Е, хайде сега, разкажи какво те измъчва.

Реших да споделя с него за Робин. Вместо това му разказах за Шарън, изпълнявайки поетото пред Лесли Уайнгардън задължение. Спестих и съблазняването на пациентите.

Слушаше, без да прави коментар. Стана и затърси десерт в хладилника. Откри една ябълка и я унищожи на четири хапки. Избърса лицето си и попита:

— Трап, а-а? Сигурен ли си, че беше той?

— Трудно е да бъде объркан с тази бяла коса и особена кожа.

— Да-а. Кожата. Някаква особена болест. Знаех името й, но го забравих. Някакво автоимунно състояние — тялото атакува само себе си, като унищожава пигментацията. Никой не знае какво причинява болестта, но в случая с Трап си имам теория. Този задник е толкова пълен с отрова, че собственият му организъм не може да понесе това количество мръсотия. Може да имаме късмет и той да си угасне постепенно от само себе си.

— Какво мислиш за присъствието му в къщата й?

— Кой знае? Нищо не би ми харесало повече от това, да го хвана в крачка, но това не ми прилича на криминално престъпление. Може би той и бившата ти приятелка са си ходели и той се е върнал, за да се увери, че не е оставил някакви доказателства. Съмнително, но ненаказуемо. Ако тя се е хванала с него, сигурно нещо не й е било наред.