Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— Какво ще кажеш за бързата продажба на къщата? Ами за близначката? Знам, че съществува, или поне съществуваше преди шест години. Ако все още е жива, тя е наследница на Шарън.

— Шест години са много време, Алекс. А и кой казва, че не са я намерили? Дел е бил прав — това си е работа на адвокатите. Със сигурност мирише на прикриване на фактите, но това не значи, че щом се покрива е нещо сочно, приятел. Това са рутинни неща, когато имаш работа с богатската сган. Само преди месец имахме кражба на произведения на изкуството в Бел Еър. Френски импресионизъм на стойност над тринайсет милиона долара изчезна ей така. — Той щракна с пръсти. — Извършил го бе някакъв шеф и се бе измъкнал в Монако. Попълнихме документите, помогна и доказателството, че са семейно наследство. Откриха картините. Няколко месеца по-късно босът преживя злополука с вряла вода. А и като си говорим за злополуки — миналата година през април тийнейджърката на един „известен производител“ горе в Палисадите се обидила на прислужничката, че изхвърлила някакво нейно списание. Набутала ръката на нещастницата в мелачката за боклук и премазала петте й пръста. Но слугинята се изметна и не попълни документите за повдигане на обвинение, пенсионира се по-рано — десет хиляди за всеки пръст — и се отправи обратно към Гватемала. Ами продуцентът на едно токшоу — всеки го познава, дяволски духовит и чаровен мъж. Номерът му бе да се напива и да вкарва жените в болница. Телевизионната компания прибави два милиона долара към заплатата му годишно, за покриване на щетите. Да си прочел нещо по някой от тези случаи? Да си ги видял в новините в шест? Богати хора в трудни ситуации, Алекс. Скрий го под парцалите и го дръж далече от съда. Винаги така става.

— Значи казваш да забравя цялата работа.

— Не бързай толкова, самотен скитнико. Не съм казал, че ще го забравя, но от егоистични причини — шансът да науча нещо за Трап. А има и нещо в тая история с филма, което ме заинтригува — Харви Пинкли, приятелят, който е получил съобщението за убийство. Той бе едно от момчетата на Трап по времето, когато бе в Холивуд. Първокласен подлизурко.

— Дел ми го разказа така, че да изглежда съвсем наред.

— Дел не го познава. Аз го знам. Освен това Дел е добро момче, но нашето приятелство напоследък нещо поохладня.

— Политика на участъка ли?

— Семейни проблеми — има неприятности с жена си. Той е сигурен, че тя кръшка. Това го превърна в недружелюбен човек, асоциален.

— Съжалявам да го чуя.

— И аз. Той бе единствен в отдела, който се отнасяше с мен като с човешко същество. И не ме разбирай неправилно. Не сме се хванали за гушите, но той няма да се занимава с чужди работи. Както и да е, време е за събиране на извъншколска информация. Не съм длъжен да давам отчет до понеделник, Рик или ще работи, или ще спи през целия уикенд.

Стана и започна да обикаля из кухнята.

— Бездейните ръце вършат работата на дявола, синко. Не аз ще укротявам сатаната. Само не очаквай нещо драматично, нали?

Кимнах, занесох чиниите в умивалника и започнах да ги мия.

Той ме доближи и постави огромната си мека ръка върху рамото ми.

— Изглеждаш ми тъжен. Съвземи се, докторе. Тази приятелка е била нещо повече от другарка май?

— Това бе отдавна, Майло.

— Но твоята физиономия, докато говориш за нея, показва, че не е била чак толкова овехтяла любов. Или има нещо в тая тъжна история, което не споделяш?

Той махна ръката си.

— Ти сам трябва да решиш, Алекс. Готов ли си да чуеш още гадости за нея? Защото от онова, което вече знаем, щом започнем да копаем, няма да изровим съкровища.

— Няма проблеми.

— Ъхъ — рече и тръгна да си вземе още една бира.

Безгрижието ми помръкна, щом той си тръгна. С колко още мръсотия щях да се сблъскам?

Безплатни сеанси за доусъвършенстване.

И аз бях доусъвършенстван също.

Сцената със снимката на близначките ме накара да се побъркам от мъка, не бях в състояние да се съсредоточа върху работата си. Три дни по-късно започнах да й звъня, но отговор не получих. Четири дни по-късно взех решение и се върнах в къщата на „Джалмиа“. В дома нямаше никого. Проверих във факултета по психология. Уведомиха ме, че временно е напуснала. Никой от преподавателите й не се безпокоеше, че отсъства. Тя бе напускала и преди онази „семейна работа“, винаги се бе справяла със задълженията си, бе отлична студентка. Предложиха ми да поговоря с научния й ръководител доктор Круз.

Когато Круз не откликна на едноседмичните ми телефонни обаждания, потърсих адреса на офиса му и тръгнах натам. Намираше се на „Сънсет“ близо до „Доъни“ в пететажна сграда от метал и стъкло. Бе доста луксозна, фоайетата облицовани с гранит и застлани с кафяви килими. На партера се бе разположил шумен френски ресторант, който преминаваше в кафене откъм страничната алея. Домовата книга разкриваше странна смесица от обитатели. Около една трета бяха психолози и психиатри, останалите — различни фирми, свързани с филмовата индустрия, продуценти, мениджъри, сценаристи, агенти.