Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

Продължихме на пода на банята, тя бе клекнала над мен и се галеше сама, като оставяше следа от вагиналните си сокове, движейки се нагоре-надолу по гръдния ми кош, после отново се набучи на кола.

Когато си затворих очите, тя изкрещя „Не!“ и насила ги държеше отворени. Накрая се изгуби в удоволствието, отвори широко уста, задъхваше се и пръхтеше. Тресеше се и покри лицето си.

И получи оргазъм.

Експлодирах секунда по-късно. След като самата бе свършила, започна да ме облизва страстно и продължи да се движи, за да ме използва егоистично и да получи повторно оргазъм.

Довлякохме се обратно в спалнята и заспахме в прегръдките си на запалени лампи. Спах, събудих се и се почувствах като дрогиран.

Тя не бе в леглото. Открих я в дневната, косата й високо вдигната на опашка, облечена в тесни джинси и бюстие — пак различен външен вид. Бе седнала в един хамак и пиеше ягодово дайкири, четейки психо списание, без да е усетила присъствието ми.

Наблюдавах я как пъха пръст в питието, изважда го покрит с розова пяна и го изсмуква.

— Здрасти — казах, като се усмихвах и протягах.

Тя вдигна очи. Изражението й бе особено. Погледът празен. Отегчен. После се стопли и стана застрашителен.

Подигравателен.

— Шарън.

Тя постави чашата с питието върху килима и се изправи. Заговори.

— Е, добре. Получи онова, което искаше, мръсник такъв. Сега се пръждосвай оттук. Обирай си крушите от живота ми! Напусни!

Облякох се с голяма бързина, небрежно, чувствах се като премазана хлебарка. Минах покрай нея почти тичайки, вън от къщата и в „Рамблър“-а. С треперещи ръце включих двигателя и колата се затътри надолу по „Джалмиа“.

Дишането ми се нормализира едва когато стигнах до „Холивуд“ булевард. Но хърках, сякаш буца бе заседнала на гърлото ми, сякаш бях отровен. Исках незабавно да я съсипя. Желаех да изхвърля нейните токсини от кръвта си.

Скимтях.

Представях си убийствени сцени. Карах с огромна бързина по тъмните улици, бях опасен като пиян шофьор.

Завих по „Сънсет“, минах покрай нощни клубове и дискотеки, усмихнати физиономии, които сякаш се присмиваха на нещастието ми. Но когато наближих Доъни, яростта ми се бе превърнала в затормозяваща мъка. Бях отвратен.

Това бе всичко — няма да има повече измами.

Всичко свърши.

Споменът ме бе облял в студена пот.

Сеанси за доусъвършенстване.

Тя и себе си бе усъвършенствала. С хапчета и пистолет.

В понеделник сутринта позвъних в кабинета на Пол Круз в университета, без всъщност да знам какво ще му кажа. Нямаше го. Секретарката отговори, че няма представа кога ще се върне. Потърсих частния му кабинет в телефонния указател. Имаше два: единият на „Сънсет“ и втори, който бе наел за Шарън. Никой не отговори и на двата телефона. Позната история. Реших да се обадя на авиолиниите, но нямах повече склонност към телефонен тормоз. Черните ми мисли бяха прекъснати от хлопане на външната врата — куриер с бележка от „Трентън, Уърти и Ла Роса“, придружен от чек и два големи, опаковани като подаръци пакети също от адвокатската фирма.

Дадох му бакшиш и след като си тръгна, отворих пакетите. В единия имаше бутилка „Чивъс Регъл“, в другия — каса „Мойе & Шандон“.

Това пък бе моя бакшиш. Докато се чудех защо, телефонът иззвъня.

— Получи ли го? — попита Мал.

— Преди минута.

— Брей! Страхотен синхрон, нали? Не изпивай всичко наведнъж. Цветът на юридическото съсловие се събра и реши да изрази възхищението си от теб.

— И Морети ли?

— Особено Морети. Застрахователната компания има най-голям дял. Той се обади няколко часа след като ти даде показания. Изобщо не се надуваше. След като той се сгромоляса, останалите се срутиха като домино. Денис и малкият Дерън току-що спечелиха шестица от тотото, докторе.

— Радвам се за тях. Опитай се да им помогнеш.

— Богатството е достатъчна помощ. Но бъди сигурен, че ще поговоря с нея. Между другото, след като се договорихме за сумата, Морети поиска телефона ти. Бе много впечатлен.

— Поласкан съм.

— Дадох му го.

— Само си губи времето.

— И аз си го помислих, но не си направих труда да му го кажа. Ти го направи.

Майло дойде в шест. Въпреки че трябваше да отиде на работа едва в понеделник, той се бе издокарал — поовехтял памучен костюм, избеляла от пране риза, отвратителна вратовръзка, ботуши.

— Прекарах цял ден в търсене — каза той, след като си сервира бутилка бира от хладилника и ме похвали, че си прибирам чашите на място. — Полицията в Холивуд, следователя, архива, отдела за сигурност. Твоята дама, докторе, е истински фантом. Ще се радвам да разбера какво става, по дяволите.