Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

Апартаментът на Круз бе на последния етаж. Вратата му бе заключена. Наведох се, отворих цепката на пощенската кутия и надникнах. Тъмнина. Станах и се огледах наоколо. Останалата част от етажа бе заета от една друга врата. На табелката пишеше „Криейтив Имидж Асосиейшън“. И там бе затворено.

Пъхнах бележка под табелката на Круз. Оставих името и телефона си, като го помолих да се свърже с мен колкото се може по-скоро, във връзка с Ш. Р. После отново потеглих към къщата на „Джалмиа“.

Петното от масло на пода в гаража за коли бе изсъхнало, зеленината започваше да вехне. Пощенската кутия бе натъпкана поне с едноседмична кореспонденция. Прегледах адресите от обратната страна на пликовете. Безполезно. От никъде не ставаше ясно за къде е заминала.

На следващата сутрин, преди да се отправя към болницата, отново проверих във факултета по психология и взех домашния адрес на Круз от архивата. Пасифик Палисейдс. Същата вечер пристигнах там и зачаках.

Бе краят на ноември, точно преди Деня на благодарността. Най-хубавото време в Ел Ей. Небето преливаше от синьо в стил Ел Греко към оловносиво, натежало от дъждовни облаци. Проблясваха светкавици.

Къщата на Круз бе голяма, розова, в испански стил, разположена на частен път, извън Мандивил Кениън. Улицата бе тясна и тиха, най-близките къщи бяха с размерите на имения, но достъпът до Круз бе напълно свободен. Нямаше високи дувари и ограждащи порти.

За него психологията се бе оказала доходен бизнес. Къщата бе прекрасна, с по двеста квадрата градини от двете й страни, украсена с веранди.

На мръкване цялата градина бе осветена от цветни светлини. Нито коли, нито шум. Докато седях там, си спомних къщата на „Джалмиа“ — влиянието на учителя? Сетих се за историята за наследството на Шарън и започнах да се чудя дали пак Круз не я бе наел за нея.

Чудех се също какво ли се е случило на другото момиченце от снимката.

Той се появи малко след осем с черен мерцедес със златни лайстни, двуместен спортен модел, със свален покрив. Вместо да отвори вратата, той прехвърли крака през нея. Дългата му руса коса бе перфектно соанирана със сешоар. Чифт слънчеви очила висяха на златна верижка през врата му. Не носеше куфарче, а само една малка чантичка от телешки бокс, метната през рамо. Облечен бе в сиво кашмирено спортно сако, бяла копринена риза без яка и черни панталони. От джобчето на гърдите му се подаваше черна копринена кърпичка с червени кантове.

Когато той се отправи към външната врата, излязох от колата си. Звукът от затварянето на моята врата го накара да се обърне. Загледа се втренчено. Затичах към него и застанах в осветеното пространство.

— Доктор Круз. Аз съм Алекс Делауер.

Независимо от всичките ми бележки, моето име не предизвика никакъв знак, че ме е познал.

— Приятел съм на Шарън Ренсъм.

— Здравей, Алекс. Аз съм Пол.

Дари ме с полуусмивка. Гласът му бе нисък и излизаше от гръдния кош, модулиран сякаш бе диско жокей.

— Опитвам се да я открия — казах.

Кимна, но не отговори. Тишината се проточи. Почувствах се задължен да говоря.

— Не се е прибирала повече от две седмици, доктор Круз. Чудех се, дали не знаете къде е.

— Вие сте загрижен за нея — каза, сякаш отговаряше на незададен от мен въпрос.

— Да, наистина.

— Алекс Делауер.

— Няколко пъти ви се обаждах. Оставих бележка и в офиса ви.

Широка усмивка. Тръсна глава. Жълтата коса се плъзна назад, после се настани върху челото му. Извади ключове от чантичката си.

— С удоволствие бих ви помогнал, Алекс, но не мога.

Тръгна към вратата.

— Моля ви, доктор Круз…

Спря, погледна през рамо и ме стрелна с очи. Отново се усмихна, но се получи само изкривяване на устните, сякаш вида ми му причиняваше болка.

„Пол те харесва… Той харесва онова, което му разказвам за теб.“

— Къде е тя, доктор Круз?

— Фактът, че тя не ви е съобщила, подсказва нещо, нали?

— Само ми кажете дали е добре. Ще се връща ли в Ел Ей, или е заминала за добро.

— Съжалявам, но не мога да разговарям с вас за нищо. Лекарска тайна.

— Вие ли сте лекуващия й лекар?

— Аз съм неин научен ръководител. Влиянието на тези отношения е по-голямо от някаква незначителна психотерапия.

— Като ми съобщите дали е добре, няма да нарушите тайната на терапията.

Тръсна глава. После нещо странно се случи с лицето му. Горната част остана все така безжизнено замръзнала — тежки руси вежди и бледокафяви очи, изсветляващи до зелено, които се бяха впили остро в мен. Но от носа надолу той се бе отпуснал. Устните му се бяха накъдрили в глуповата, почти клоунска усмивка.