Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— Шибай се! — изстена той. Жилите на врата му изпращяха, той изстреля диво юмрук, не уцели, направи опит да стане, не можеше да повдигне задник от земята.

Бях налучкал нещо. Това ме накара да се замисля.

— По дяволите, нищо след това! Дяволски нищо!

Той скръсти ръце, изпсува, опита да се изправи, залюля се.

— Кой те насочи към доктор Ренсъм, Ди Джей?

Мълчание.

Повторих въпроса.

— Ши-бай-се!

— Може би има и други пациенти, които се чувстват толкова зле, колкото ти, Ди Джей.

Усмивката му бе болезнена. Поклати немощно глава. „Ъ-х-ъ.“

— Ако можехме да открием кой ги е насочвал, щяхме да се свържем. Да им помогнем.

— Няма… никакъв… шибан… начин.

— Някой трябва да се свърже с тях, Ди Джей.

— Аз съм… ти да не си някакъв… шибан Робин Худ?

— Приятел. Психолог като нея.

Той се огледа наоколо. Изглежда за пръв път успя да забележи околността.

— Къде съм?

— Встрани от пътя. Точно под дома на доктор Ренсъм.

— Ти кой си? Някой шибан… Робин Худ?

— Приятел. Кой ти я препоръча, Ди Джей?

— Лекар.

— Кой лекар?

— Кармен.

— Доктор Кармен?

Той се закикоти.

— Кармен… лекар.

— Докторът на Кармен ли?

Кимване.

— Коя е Кармен?

— Шибай се!

— Как се казва лекарят на Кармен?

Още няколко заобикалки, докато каже: „Бев… Хилс… евреин… Уайн…“. Не бях сигурен, името ли ми казва, или моли за питие.

— Вино ли?

— Доктор Уайнши-и-ба-н.

— Уайн и още нещо? Уайнстайн? Уайнбърг?

— Градина, расте, расте, расте.

— Уайнгардън? Д-р Уайнгардън ли?

— Голяма… уста, еврейка.

Свлече се и падна, остана да лежи на една страна.

Сръгах го. Не помръдна. След като си записах номера на пощенската кутия от вратата на пикапа му, затърсих между бутилките в кабината, намерих една пълна наполовина и я изпразних. После изпуснах въздуха на две от гумите му, взех едно от одеялата върху седалката, скрих ключовете под останалите две, напъхах капачката на дистрибутора на дъното на сандъчето за инструменти. Ако допуснем, че би се справил с всичко това, тогава той би бил достатъчно изтрезнял, за да шофира сам. После проснах одеялото върху него и го оставих да се наспи.

Карах и си казах, че ще използвам пощенската кутия, за да го открия след няколко дни. Щях да му дам кураж да се обърне към друг терапевт.

Бог ми е свидетел, той се нуждаеше от помощ. Въпреки че алкохолизмът бе добра основа и съдържаше голям потенциал за насилие — едно от тези жестоко изтерзани млади бичета, израснали под силен натиск, които оставят нещата да се нажежат до край, а после избухват, без да заплашват с юмруци, остриета, вериги, кокалчета и пистолети.

Не съвсем типичен пациент от частната практика. Къде ли го е намерила Шарън? Колко ли други като него е лекувала? И колко ли лесно раними личности са на предела на нервната криза, защото тя повече няма да е там, за да ги поддържа?

Припомних си внезапната ярост на Расмусен, когато попитах какво е станало след излекуването на болката.

Глупавото предположение, което не можех да докажа, но то не искаше да избледнее бе, че отношенията му с Шарън са прехвърлили границата на лечението. Нещо достатъчно силно, за да го върне обратно към дома й. Търсене? На какво?

По стъпките на Трап…

Би ли могла тя да спи и с двамата? Дадох си сметка, че съм се чудел за същото по отношение на шейха на партито. И за Круз преди много години.

Може би съм продължил да следвам тази мисловна линия, измислял съм. Предполагал съм сексуални връзки, които никога не са съществували, защото собственото оплитане с нея бе толкова плътско.

Както би казал Майло: „Ограничено мислене, приятелче“.

Ограничено или не, обаче не можех да се освободя от него.

Върнах се вкъщи в един и половина, намерих бележка от Мора Бенън — стажант репортерката и от детектив Делано Харди. Дел разговаряше по другия телефон, когато се обадих и затова извадих телефонния указател и започнах да търся доктор Уайнгардън от Бевърли Хилс.

Имаше двама с това име — Айзък на улица „Бедфорд Драйв“ и Лесли на „Роксбъри“.

Айзък Уайнгардън отговори на собствения си телефон. Звучеше като възрастен човек с мек, любезен глас и виенски акцент. Когато разбрах, че е психиатър, бях сигурен, че това е моя човек, но той отрече да познава Шарън или Расмусен.

— Изглеждате ми разтревожен, млади човече. Мога ли с нещо да ви помогна?

— Не, благодаря.

Телефонирах в офиса на Лесли Уайнгардън. Секретарката каза: „Докторът има пациент сега“.