Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

Нямаше и рисунки на ябълки.

Чух бръмчене. Тя също го чу. И двамата се огледахме за източника и веднага го открихме.

Рояк мушици, скупчени в средата на стаята, животински облак, чийто краища имаха формата на амеба.

„Отбелязват мястото.“

Независимо от опитите да бъде изтрита аурата на смъртта, насекомите знаеха — бяха усетили с техните примитивни малки мозъчета — какво се бе случило в стаята. Точно на това място.

Спомних си нещо, което Майло ми бе казал: „Жените убиват в кухнята, а умират в спалнята“.

Мики Мерабян видя изражението на лицето ми и грешно го прие за гнусливост.

— Отворените прозорци по това време на годината. Няма проблем да се погрижим за това. Продавачът е сериозен и изключително гъвкав. Сигурна съм, че не бихте имали проблеми да включите и всеки ремонт или подобрение като непредвидени разходи при подписване на договора, докторе.

— Защо той или тя продават?

Широката усмивка пак се появи.

— Нито е тя, нито е той, а е корпорация. Те притежават множество къщи и ги препродават често.

— Спекуланти ли са?

Усмивката замръзна.

— Това е лоша дума, докторе. Инвеститори.

— Сега кой живее тук?

— Никой. Наемателят скоро се изнесе.

— И е взел леглото.

— Да. Само мебелите в спалнята й принадлежаха. Смятам, че е била жена. — Понижи глас до конспиративен шепот. — Знаете, че хората от Ел Ей идват и си тръгват. Сега нека надзърнем и в другите спални.

Напуснахме мъртвата стая. Тя попита:

— Сам ли живеете, доктор Делауер?

Трябваше да помисля, преди да отговоря.

— Да.

— Тогава бихте могъл да използвате една от спалните за кабинет, а защо не и за преглед на пациентите.

Пациенти. Според вестника Шарън бе приемала пациентите си тук.

Чудех се за хората, които е лекувала. Влиянието, което смъртта й би могла да окаже върху тях.

После си дадох сметка, че в живота й е имало и някой друг. Някой, за когото отражението би било ужасяващо.

Мозъкът ми се преумори. Исках да бъда вън от там.

Но позволих на Мики да ме разведе наоколо, оставих дърдоренето й да минава през слуха ми известно време, преди да си погледна часовника: „О, трябва да си тръгвам“.

— Не мислите ли да ни представите оферта, докторе?

— Нужно ми е време да размисля. Благодаря ви, че ми я показахте.

— Ако търсите добър изглед, бих могла да ви покажа и други къщи от списъка.

Посочих часовника.

— С удоволствие, но точно сега нямам време.

— Защо не си уговорим среща за друг ден?

— Дори и за това нямам време. Ще ви се обадя, щом съм свободен.

— Добре — каза хладно.

Напуснахме къщата и тя заключи.

Вървяхме мълчаливо всеки към своя кадилак. Преди тя да е успяла да отвори своя „Флийтууд“, леко движение привлече вниманието и на двама ни. Шум от листа — копаещи животни?

Един мъж изскочи от зеленината и се втурна да бяга.

— Извинете! — извика Мики, борейки се да остане спокойна. В този миг съдбоносните й фантазии се отприщиха.

Беглецът се обърна, втренчи се в нас, спъна се, падна и отново успя да стане.

Млад. Разчорлена коса. Див поглед. Уста — отворена, сякаш беззвучно стенеше. Ужасен, луд, или и двете.

Пациенти…

— Онази порта — каза Мики. — Има нужда да се оправи. По-голяма безопасност — няма проблеми.

Гледах към беглеца, извиках: „Спри!“.

— Какво става? Познавате ли го?

Той увеличи скоростта, изчезна зад завоя по пътеката. Чух запалването на двигател, затичах се към дъното на алеята. Стигнах точно в мига, когато стар зелен пикап се отдалечаваше от бордюра. Свистене на скорости, лудешко взимане на завоя, твърде бърз ход, нестабилност. Някакви бели букви бяха написани на вратата, но не можах да ги разчета.

Изтичах обратно до моята кола, влязох.

— Кой е този? Познавате ли го?

— Не още.

Успях да го настигна, засвятках с фарове, натиснах клаксона. Не ми обърна внимание, изцяло бе погълнат от пътя, караше бързо, но се люшкаше. Опита се да изправи колата и отново засвистяха скорости. Пикапът излезе от строя, моторът се форсираше, сякаш подаваше газ, без да отпуска педала. Изведнъж натисна спирачките и спря напълно. Останах отзад, можех да го виждам през задното стъкло, докато се бореше и дърпаше скоростния лост.

Моторът се задави. Запали, после пак заглъхна. Започна да се спуска по нанадолнището и набра известна скорост, после спря, пак тръгна и накрая запълзя.

Около ограденото с телена мрежа блато, той остави волана сам да се върти и вдигна ръце. Пикапът забуксува, промени посоката и се насочи точно към оградата.