Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

Сърцето ми все още биеше до пръсване.

— Съжалявам.

— Те бяха чудесни хора, Алекс. Много чаровни, изтънчени и дейни.

Безстрастен начин да се описва смъртта на нечии родители, но скръбта би могла да има много лица.

Важното бе, че тя говореше, разкриваше се.

— Татко бе художествен директор на едно от големите издателства в Ню Йорк. Мама — дизайнер по интериора. Живеехме в Манхатън, на Парк авеню и притежавахме вила в Палм Бийч и още една на Лонг Айлънд. Аз бях тяхното единствено малко момиченце.

Последната фраза бе изречена с особена тържественост, сякаш липсата на братя и сестри бе страхотна чест.

— Бяха много енергични хора, пътуваха доста. Това обаче не ме притесняваше, защото знаех, че много ме обичат. Миналата година бяха на почивка в Испания, близо до Майорка. Пътували са обратно към къщи след едно парти, когато колата им паднала от една скала.

Взех я в прегръдките си. Тя се почувства отпусната и облекчена, сякаш бе говорила за климата. Не бях в състояние да видя изражението на лицето й в тъмното. Очаквах гласът й да трепне, дишането да се учести, някаква сянка на горест. Нищо.

— Толкова ми е мъчно за теб, Шарън.

— Благодаря ти. Беше много тежко. Затова не желаех да разговарям за тях — трудно щях да го понеса. С разума си знам, че не е оптималния начин, за да се справя. Това спотайване на мъката в душата ми води към патологично страдание и повишава риска от всякакъв вид симптоми. Но с чувствата си — въобще не съм в състояние да говоря за това. Всеки път, когато се опитвах, просто не успявах.

— Не се напрягай. Всеки понася мъката по свой начин.

— Да, така е. Просто ти обяснявам защо не желаех да говоря за тях. И защо все още наистина не искам, Алекс.

— Разбирам.

— Знам, че ще го направиш. — Дълбока целувка. — Ти си толкова прав за мен, Алекс.

Замислих се за странния начин, по който току-що се бяхме любили.

— Така ли?

— О, боже, да. Пол…

— Какво Пол?

— Нищо.

— Пол ме одобрява ли?

— Не е точно това, Алекс. Но, наистина няма нищо против. Винаги разказвам колко страхотен си и той казва, че се радва, дето съм си намерила толкова добър човек. Той те харесва.

— Никога не сме се срещали.

Пауза.

— Той харесва онова, което му разказвам за теб.

— Ясно.

— Какво има, Алекс?

— Май двамата с Пол си споделяте много неща?

Почувствах ръката й да се промъква към слабините ми. Започна нежно да го извива и разтрива. Този път не се отзовах и тя пусна пръсти по-надолу, постави ги върху тестисите ми.

— Той е научният ми ръководител, Алекс. Наблюдава работата с моите пациенти. Това значи, че трябва да си говорим. — Нежно опипване. — Нека не обсъждаме него, а и никой друг повече, окей?

— Окей. Все още обаче съм любопитен откъде се взе къщата.

— Къщата ли? — каза тя с изненада. — О, къщата. Наследство, разбира се. Тя беше тяхна. На родителите ми. И двамата бяха родом от Калифорния, живели са тук преди да заминат на Изток — преди да се родя. Бях единственото им малко момиченце, затова сега е моя. Мина известно време докато се изясни собствеността, толкова много бумаги трябваше да се попълнят. По тази причина не можах да дойда с теб в Сан Франциско. Трябваше да изчистя всичко. Както и да е, сега вече имам къща и малко пари — там на Изток се намира попечителския фонд. Така и се снабдих с алфата. Знам, че е малко екстравагантно, но мисля, че си струва. Ти какво ще кажеш?

— Прекрасно е.

Продължи още малко да говори за колата, къде бихме могли да отидем с нея.

Но всичко, за което бях способен да мисля, бе къщата. Бихме могли заедно да живеем в нея. Печелех добри пари, можех да поема разходите по жилището, а и всички разходи.

— Сега вече имаме много повече пространство, достатъчно и за двама ни — казах, докато лекичко хапех ухото й.

— О, да. След спалнята, вече гледам да мога да се разпростра още. А ти ще можеш да ме посещаваш тук винаги, когато пожелаеш. Ще бъдем щастливи, Алекс.

„… с добри размери, особено според съвременните стандарти.“

Мики Мерабян бе набрала скорост.

„Страхотни възможности за обзавеждане, митично изобилие, а цената включва всички мебели. Някои от тях са истинска класика — можете да ги запазите, или да ги продадете. Всичко е тип-топ. Къщата наистина е скъпоценност, докторе.“

Обиколихме кухнята и минахме през малкото фоайе, водещо към спалнята. Първата врата бе затворена. Тя я подмина. Отворих и влязох.

— О, да. Това бе господарската спалня — каза тя.

Миризмата на дезинфекциращия шампоан тук бе по-силна и примесена с други промишлени аромати: амоняк от химикала за почистване на стъкла, препарат против насекоми, луга. Токсичен коктейл. Завесите бяха махнати, останали бяха само корнизът и връвчиците. Килимът също отсъстваше, разкривайки дюшемения под, изчистен от петна. Двата високи прозореца откриваха гледка към три върха и електрически далекопроводи. Но нямаше и повей, който да разреди химическата баня.