Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— Винаги съм харесвал Никълс Кениън. Приятел, живеещ наблизо ми каза, че се продава.

— О. Вие какъв лекар сте?

— Психолог.

— Имате свободен ден?

— Полуден. Един от малкото.

Погледнах часовника си и се опитах да се направя на зает. Това сякаш я накара да повярва. Отново се усмихна.

— Племенницата ми иска да стане психоложка. Тя е много умно малко момиче.

— Това е страхотно. Пожелавам й успех.

— О, мисля, че сами постигаме успехите си, нали, докторе?

Тя извади ключове от чантичката си. Тръгнахме към облицованата с дървени летви предна врата. Влязохме в малко дворче с няколко засадени растения и стъклени камбанки, които помнех, че звънтяха над трегера, като ги духнеше вятъра, но оставаха неми в жаркия, неподвижен въздух.

Влязохме вътре и тя започна да си казва урока, добре изрепетиран предварително.

Правех се, че слушам, кимах с глава и промърморвах „Ъ-х-ъ“, когато моментът настъпеше. Насилвах се да я следвам, вместо да я водя. Познавах по-добре от нея мястото.

Вътрешността миришеше на препарат за почистване на килими и боров шампоан. Бе излъскано до блясък, смъртта и безредието — старателно отстранени. Но на мен ми изглеждаше погребално и отблъскващо — като в черен мавзолей.

Предната част на къщата се състоеше от едно цяло помещение, съдържащо дневна, столова, кабинет и кухня. Обзавеждането й бе пълна скръб. Боядисани в цвят на зелено авокадо шкафове, чиито пластмасови плотове пък бяха в коралова разцветка. Същото бе и кътчето за закуска, свряно в един ъгъл. Мебелите бяха от светло дърво, облицовани в пастелен изкуствен плат. Краката им пък бяха от паяково черно желязо. Стените бяха покрити с платнени бежови тапети и върху тях висяха портрети на арлекини и ведри морски пейзажи. Книжните лавици върху конзоли бяха натъпкани с томове по психология. Същите книги.

Сладникава и най-обикновена стая. Но сладникавостта насочваше погледа на изток, към стена от стъкло — толкова чисто, че бе почти невидимо. Стъклени плоскости, разделени от плъзгаща се врата, също от стъкло.

От другата страна имаше тясна тераса с теракотен под, оградена от бял, метален парапет. Над парапета — прекрасна гледка, изпълваща очите и радваща духа — високи върхове, сини небеса, лятна зеленина.

— Това вече е нещо, нали — каза Мики Мерабян, като разпери едната си ръка, сякаш панорамата бе картина, нарисувана от нея.

— Наистина е нещо.

Излязохме вън на терасата. Почувствах се замаян, припомних си една вечер на танци. Бразилски китари.

„Нещо да ти покажа, Алекс.“

Късен септември. Върнах се в Ел Ей преди Шарън. Бях по-богат с 4000 долара и дяволски самотен. Тя си бе тръгнала, без да остави адрес или телефонен номер. Разменили си бяхме само картички. Редно бе да съм обиден, макар че тя бе всичко, за което бях мислил, докато карах по брега.

Тръгнах право към „Къртис Хол“. Управителят ми каза, че е напуснала общежитието и нямало да се връща този семестър. Никакъв адрес, никакъв телефон.

Тръгнах си яростен и нещастен, сигурен, че съм бил прав: била е прелъстена обратно към сладкия живот — излиза с богатски момчета, нови играчки. Никога нямаше да се върне.

Апартаментът ми се стори по-мръсен от всякога. Гледах много да не се свъртам там. Прекарвах колкото се може повече време в болницата, където предизвикателствата на новата ми работа ми помагаха да се разсейвам. Поех всички възможни случаи от листата на чакащите, доброволно започнах да дежуря нощна смяна в залата за „Спешни случаи“. На третия ден тя се появи в кабинета ми с щастлив израз, почти трескава от задоволство.

Затвори вратата. Дълбоки целувки и прегръдки. Тя даде признаци, че съм й липсвал, позволи на ръцете ми да погалят закръглените й части. После се отдръпна, бликаща от щастие и смях.

— Свободен ли си за обяд, докторе?

Заведе ме на болничния паркинг до една блестящо червена и чисто нова „Алфа Ромео Спайдър“ кабриолет.

— Харесваш ли го?

— Разбира се, великолепно е.

Тя ми напъха ключовете.

— Карай ти.

Обядвахме в едно италианско ресторантче в Лос Фелис, слушахме оперна музика и ядохме каноли за десерт. Обратно в колата тя ми каза:

— Има нещо, което искам да ти покажа, Алекс.

Насочи ме към Никълс Кениън.

Щом завих по алеята към сивата, покрита с керемиди къща, тя попита:

— Е, какво мислиш, докторе?

— Кой живее тук?

— Винаги вярната ти.

— Под наем ли я взе?

— Не, тя е моя!

Излезе от колата и заподскача на един крак към предната врата.