Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— Доктор Делауер моля.

— На телефона е доктор Делауер.

— Алис Делауер ли?

— Алекс.

— О, тук е написано Алис. Мислех, че сте жена.

— Последния път, когато проверих, не бе така.

— Предполагам, че сте прав. Както и да е, знам, че се обаждам в последния момент, но ако сте свободен в осем тази вечер, бихме могли да ви използваме.

— Вече съм зает.

— Не желаете ли да чуете за какво се отнася?

— Защо пък не?

— Окей, необходим ни е някой за провеждане упражнението на курс 305А — клиничната практика за първо- и второкурсници. Професорът, който го води е извън града, а никой от обичайните заместници не е на разположение.

Запълване на дупки.

— Звучи ми добре.

— Окей. Имате лиценз, нали?

— Това ще стане догодина.

— О, в такъв случай не съм сигурна… не прекъсвайте. — След миг продължи: — Е, добре. Щом не сте дипломиран, заплащането ще е осем долара на час, вместо петнайсет. А трябва да попълните и някои документи.

— Извихте ми ръцете.

— Моля?

— Ще бъда точен.

Теоретически, клиничната практика е брънка от веригата между обучението по книги и действителността, начин за въвеждане на терапевта ученик в практическата дейност на психотерапията в подходящи условия.

В моята Алма Матер процесът започваше отрано. Още по време на първия семестър на студентите по клинична психотерапевтика бяха предоставяни пациенти — учащи се от подготвителните семестри, предложени от службата за съвети на студентските общежития, както и бедни хора, нуждаещи се от безплатно лечение в университетската здравна клиника. Студентите диагностицираха и лекуваха под ръководството на преподавател от факултета. Веднъж седмично те представяха постигнатото или липсата на напредък пред колеги и ръководители. Понякога нещата бяха поставени на интелектуално ниво. Понякога бяха персонални.

Курсът по психология 305А се провеждаше в лишена от слънчева светлина мансарда на третия етаж на замъка „Тюдор“, който бе подслонил програмата на клиниката. В помещението почти липсваше обзавеждане. Боядисано бе в сиво-синьо, а килимът бе рошав и мърляв. В единия ъгъл имаше чифт предпазни кори за крикет, а в другия — купчина чаркове от разглобена копирна машина.

Пристигнах с пет минути закъснение. „Малкото документи“ се превърнаха в планина от анкетни листове. Седем-осем от студентите вече бяха заели местата си. Бяха изули обувките и се бяха подпрели удобно с гръб към излющените стени. Четяха, пушеха, разговаряха помежду си, а някои вече подремваха. Помещението миришеше на мръсни чорапи, тютюн и мухъл.

Повечето от тях бяха по-възрастни, подчертано предрешена тайфа по модата от шейсетте с ямурлуци, протрити джинси, памучни блузи, индиански дрънкулки.

Малцина носеха костюми. Всеки имаше вид на много сериозен и претоварен от мисли — пълни отличници, които се чудеха дали подготовката си заслужаваше труда.

— Здрасти. Аз съм доктор Делауер.

Позволих си да произнеса титлата меко и с известна вина, сякаш се страхувах да не бъда уличен в измама. Студентите ме гледаха без никакъв интерес.

— Алекс — добавих. — Доктор Круз е възпрепятстван и затова аз ще водя упражнението тази вечер.

— Пол къде е? — попита жена в края на двайсетилетието си. Беше ниска, с рано побеляла коса, бабешки очила, устни — начумерени от неодобрение.

— Извън града.

— Холивуд не е вън от града — рече едър, брадат мъж с карирана риза и панталони, пушещ датска лула с фриволна форма.

— Вие някой от асистентите му ли сте? — попита побелялата жена. Бе привлекателна, но с вид на обидена, а очите й гледаха сърдито и нервно. Пуританка, облечена в син док, тя неприкрито ме преценяваше и бе жадна да ме унизи.

— Не, никога не съм го срещал. Аз съм…

— Нов член на факултета! — провикна се брадаткото, сякаш разкриваше някаква тайна.

Поклатих глава.

— Току-що се дипломирах. Станах доктор на медицинските науки миналия юни.

— Поздравления.

Брадатият заръкопляска тихичко. Неколцина от останалите го последваха. Засмях се, клекнах и заех поза „Лотос“ близо до вратата.

— Обикновено как преминава упражнението?

— Представяме клинични случаи — отвърна чернокожа жена. — Освен ако някой не се похвали с особено откритие.

— Има ли желаещи?

Тишина. Прозевки.

— Добре тогава. Чий ред е да докладва?

— Моят — каза черната жена. Бе яка, с къносани буйни къдри като ореол около главата и шоколадов тен. Носеше черно пончо и червени лачени ботуши. В скута й лежеше огромна и шарена като черга плетена торба. — Аврора Богардъс, втори курс. Миналата седмица представих случая на деветгодишно момче със сложни тикове. Пол предложи някакво лечение, а аз изпълних някои от препоръките му.