Джонатан Келерман - Били Стрейт

Беше дребно и кльощаво, можеше да си го подхвърля като топка. Видя го да излиза, да влиза в кухнята, да отваря хладилника и да изважда нещо оттам — морков.

Дали ще го измие? Мивката беше точно под прозореца. Залегни.

Снишен до външната стена, той чу как канализацията заработи. Малкият тъпак си падаше по хигиената.

Водата спря. Той почака, после вдигна глава и пак надникна. Хлапето се бе изправило насред всекидневната, с гръб към кухненския прозорец, и ядеше моркова. Погълна половината, отиде до пътната врата и набра кода на алармата. По дяволите, беше прекалено далече, за да види цифрите!

Детето отвори вратата и излезе навън. Но само за няколко секунди и отново се появи вътре. Затвори вратата, обърна се и всеки миг щеше да застане с лице към прозореца.

Дали различаваше нещо навън в тъмнината? Вероятно не, освен ако не беше точно срещу стъклото, но за всеки случай той пак се сниши.

Минаха трийсет секунди, преди да се осмели да погледне отново. Хлапето все още дъвчеше моркова, изправено във всекидневната, с профил към него.

Най-обикновено лице.

Момчето изяде моркова, наведе се и вдигна нещо. Списание. Яде здравословна храна, мие се, чете. Какъв примерен малък гражданин!

Само дето беше разсеян. Защото лампичката на алармата светеше зелено.

Бе забравило да включи проклетата аларма!

Бог беше направо чудесен към него!

Внезапното нападение започваше!

— „Сънрайз Корт“ — каза Петра, прелиствайки градския пътеводител.

Уил загаси фенерчето.

— Знаех си, една от онези пешеходни улици. — Беше излязъл от будката и записваше подробностите около мястото на убийството на Жуканов.

— В каква посока? — попита тя.

— На север, след пет-шест преки.

Регистрационният номер и името на Самюъл Ганзър не го бяха впечатлили.

— Може да е шефът на Жуканов или някой клиент. Може да му е записал номера за проверка на пълномощията.

— Възможно е — каза Петра, която в момента се опираше само на интуицията си. Затвори пътеводителя. — Ще останеш ли тук да правиш компания на Жуканов?

— Разбира се. Може да ме научи да говоря руски.

Вече е почти единайсет. Сам трябва да се върне скоро. Мислех си, че ще стоя буден, докато се прибере, но вече съм уморен. Май ще си легна.

Той сигурно си прекарва добре с госпожа Клайнмън. Бих изял още един морков, но не съм много гладен… Може да си взема още един душ. Не, вече се изкъпах, не искам да изхарча много вода на Сам.

Отивам да загася лампата във всекидневната — може да си взема някое списание за преди сън. Ох, забравих да включа пак алармата.

Тръгвам към таблото с клавиатурата, посягам към копчетата и чувам зад себе си гръм, после трясък — идват от дъното на къщата. О, не, да не би да съм забравил котлона включен?

Но не усещам миризма на газ, нито на изгоряло и когато се обръщам, виждам, че на мястото на кухненската врата зее голяма черна дупка, а вратата е на пода и върху нея пристъпва някакъв човек, влиза в къщата, вижда ме, блъсва вратата към стаята на Сам, оглежда се, излиза…

Приближава се към мен.

Облечен е целият в черно.

Странна оранжево-розова кожа и руса коса.

Едър.

Гледа право към мен. Не го познавам, но той ме познава!

PLYR1!

Как?

О, господи, не, о, не — тръгва право към мен и има нож… огромен мъж с розова кожа и нож. Искам да извикам, но устата ми е като парализирана. Посягам към дръжката на вратата, но напипвам празно пространство, а той се приближава все по-бързо, по-близо, ножът му е грамаден… побягвам наляво, но той ме притиска в ъгъла и няма къде да ходя, зад мен са полиците с книги. Трябва да направя нещо, да хвърля нещо по него, това преди вършеше работа. Книгите.

Започвам да ги вадя от полиците и да ги мятам към него с всичка сила. Няколко попадат в целта, но той не спира да върви, крачи по-бавно и се усмихва, не бърза, държи ножа, насочен пред себе си, и го размахва.

Продължавам да вадя книги и да ги хвърлям по него, те го удрят по лицето, по гърдите, по корема, той се смее и ги отблъсква, но продължава да върви, стаята е тъмна, но той ме вижда и не спира да крачи право към мен.

Опитвам се да блъсна към него прашната кушетка, но се оказва прекалено тежка.

Той се засмива.

Хващам една поставка за плочи и я мятам към него.

Това го изненадва. Загубва равновесие и аз се промъквам покрай него към кухнята, към зеещата черна дупка на мястото на вратата.

Изведнъж се озовавам на пода.

Около крака ми е увито нещо.