Джонатан Келерман - Били Стрейт

Защо старецът бе прибрал хлапето? Да не му бе роднина? Ако съдеше по портрета, момчето не приличаше на еврейче, но кой знае. Не, ако бяха роднини, щяха да притиснат момчето да вземе парите.

Добрият самарянин? Религиозни убеждения? Може би е пуснал момчето в храма като в убежище? Дали евреите вярваха в такива неща? Представа нямаше. Върна се пред къщата и се скри зад един голям храст, като продължи да наблюдава къщата.

Как ли да го направи?

Единствената възможна тактика беше светкавичното действие. Нахълтване в къщата. Гангстерите се бяха специализирали в това, особено азиатците. Колко ли стаи може да има в такава малка къща?

Най-добре ще е да го направи с нож, за да не вдига шум, но пък беше рисковано да търчи из стаите, за да докопа жертвата. Дори и при лесните плячки винаги имаше опасност от бягство.

Другата възможност бе „Глок“-ът, но това значеше да вдигне врява. Във Венис имаше висока престъпност, бе чувал за бандите по „Оушън Франт“, а по време на днешното разузнаване през деня видя и типове, които приличаха на гангстери. Значи съседите са свикнали да чуват гърмежи посред нощ. Но на такава улица, на която къщите бяха наблъскани една в друга — как да нахлуе, да си свърши работата, да изхвърли оръжието и да поеме предварително начертания спасителен маршрут към буса?

Рисковано.

Но и забавно, не можеше да не го признае. Рискът беше част от удоволствието. Както и самата възможност да го извърши.

Тогава ще действа светкавично като командос — в едната ръка ножа, в другата пистолета. Ако старецът и момчето са сами и са близо един до друг, ножът ще свърши работа. Ще започне с ножа, а пистолетът ще е готов да влезе в употреба при усложнения.

В едно нещо обаче беше сигурен: най-добре ще е да влезе през задния вход. Ха-ха!

Още едно предимство на пешеходната алея: всички паркираха зад къщите, така че влизането му през задния вход няма да се стори на никого необичайно. Ако го забележат, ще се направи, че се разхожда, че е от квартала, ще размаха ключове и ще поеме към някоя кола. С този външен вид — бял мъж, в спортни дрехи — се надяваше, че не изглежда заплашително.

Коленето го боляха. Беше прекалил с приклякванията. Хапчетата вече не помагаха. Лиза твърдеше, че кокаинът е най-доброто обезболяващо средство, зъболекарите понякога мажеха с него венците. Винаги бе искала да го накара да опита. По дяволите! Той й купуваше дрогата, подаваше й да я смръкне през хубавото си малко носле, опитваше се да се възползва от тялото, докато тя се отнасяше в облаците, но нямаше начин да опита — хапчетата бяха най-силното, което употребяваше.

За поддържане на формата.

Зачака. Нищо. Добре, обратно към задния двор, готов за внезапно нахлуване.

Точно се канеше да тръгне, когато предната врата се отвори и някой излезе през нея.

Застана на верандата и се огледа.

Хлапето!

Идеално! Ще изтича бързо през улицата, ще го сграбчи, ще пререже гърлото му и дим да го няма. Бог бе милостив!

Но точно преди да се втурне, детето изтича обратно в къщата.

Да не се бе уплашило?

Има защо да се страхуваш, синко.

— Това е мястото — каза Уил, докато чакаше с телефонната слушалка до ухото.

„Оушън Франт Уолк“ беше тъмна и пуста и Петра едва успя да види щанда за сувенири. Когато се приближиха, забеляза, че представлява една малка паянтова барака със спуснати решетки отпред.

— Добре — каза Уил в телефона. После се обърна към Петра. — Имаме домашния му адрес. Западен Холивуд. Разбира се.

Бяха на няколко метра от бараката. На около стотина метра не се виждаше жива душа. На ъгъла на „Палома“ и „Спийдуей“ подминаха бездомник, Петра видя още един, седнал на пейка, но той се затътри на север. Приливът шепнеше тайни, а плажът приличаше на ледена площадка.

Точно се канеха да се връщат, когато забелязаха нещо. Под решетките зееше няколкосантиметрова пролука. Бяха пуснати, но не заключени.

Извади оръжието си и забърза нататък, Уил я следваше.

Халките на катинара бяха заварени в долния десен ъгъл на стоманената рулетка и на щанда. Само че не се виждаше никакъв катинар. Тя надникна през процепа. Беше тъмно, но успя да види стендовете с опакована в найлон стока… Пощенски картички. Шапки. Като тази, която носеше Уилям Стрейт.

Тя отстъпи по алеята, продължи да гледа щанда и заговори на Уил с нисък глас:

— Ясни знаци за незаконно проникване, длъжни сме да проверим.

— Точно така — каза той. — Ами ако крадецът е някоя откачалка и се спотайва вътре? Нека първо да огледаме отзад.